— Кучи син! Ах, ти, кучи син!
Етан стоеше, пъхнал палци в предните си джобове, и наблюдаваше как брат му пляска във водата.
— Поохлади се — подхвърли кротко.
— Този костюм е от Хуго Бос — успя да продума Филип, докато риташе с крака към пристана.
— Това изобщо нищо не ми говори. — Етан хвърли поглед към Кам. — На теб говори ли ти нещо?
— Говори ми, че ще плати жестока сметка за химическо чистене.
— Ти също — рече Етан и го блъсна от платформата. — Тук не му е мястото и времето да се биете. Така че, когато успеете да се измъкнете от водата и да се изсушите, ще си поговорим за това. Изпратих Сет за малко при Грейс.
С присвити очи Кам отметна косата си.
— Значи изведнъж ти започна да командваш.
— Струва ми се, че съм единственият, който успява да държи главата си над водата. — С тези думи Етан се обърна и с широки крачки пое обратно към къщата.
Кам и Филип заедно уловиха ръба на кея. Изгледаха се, после Кам въздъхна:
— Ще го хвърлим по-късно.
Филип прие извинението и кимна. Изтегли се върху платформата и седна, като издърпа съсипаната си копринена вратовръзка.
— И аз го обичах. Също толкова, колкото и ти. Колкото изобщо някой би могъл.
— Да-а — изхлузи обувките си Кам. — Не мога да го понеса. — Беше трудно признание от устата на мъж, избрал да живее рисковано. — Не исках да съм тук днес. Не исках да стоя там и да ги гледам как го спускат в земята.
— Беше там. Това е всичко, което би имало значение за него.
Кам смъкна чорапите, вратовръзката и сакото си и усети хладината на ранната пролет.
— Кой ти каза за… кой каза онези неща за татко?
— Грейс. Чула слуховете и помислила, че е най-добре да знаем какво се говори. Предупреди ни с Етан тази сутрин. И се разплака. — Филип вдигна вежда. — Още ли смяташ, че е трябвало да й размажа физиономията?
Кам хвърли съсипаните си обувки на поляната.
— Искам да знам кой е пуснал всичко това и защо.
— Поглеждал ли си Сет, Кам?
— Естествено, че съм го поглеждал. — Обърна се и пое към къщата.
— Вгледай се по-внимателно — тихо изрече Филип.
Когато двайсет минути по-късно Кам влезе в кухнята, облечен с пуловер и джинси. Етан беше приготвил топло кафе и уиски.
Кухнята беше голяма, с дълга дървена маса по средата. Бялата повърхност на плотовете беше издраскана от употреба. Преди няколко години говореха да сменят остарялата печка. След това Стела се разболя и с това се приключи.
Върху масата имаше голяма, плитка купа, изработена от Етан в училищната дърводелска работилница в малките класове на гимназията. Стоеше си там от деня, в който я бе донесъл вкъщи, и често се пълнеше с писма, бележки и разни домакински джунджурии, вместо с плодове, каквото бе предназначението й. На задната стена имаше три широки прозореца без пердета, които гледаха към задния двор и водата зад него.
Вратите на шкафчетата бяха остъклени, а белите порцеланови чинии вътре — педантично подредени. Същият ред вероятно цареше и във всички чекмеджета. Стела настояваше за това. Когато например й потрябваше лъжица, не искаше да се налага да я търси.
Но хладилникът беше покрит със снимки и изрезки от вестници, бележки, картички, детски рисунки, закачени с разноцветни магнитчета.
Сърцето му се сви при мисълта, че родителите му никога повече няма да бъдат тук.
— Кафето е силно — заяви Етан. — Уискито също. Налей си каквото искаш.
— Ще пия и от двете. — Кам наля кафе в чашата, допълни я с „Джони Уокър“ и седна. — Искаш ли да удариш едно кроше и на мен?
— Вече го направих. Може и пак. — Етан реши, че иска само уиски, и то чисто. — Сега нямам особено желание. — Застана до прозореца и се загледа навън. — Продължавам да мисля, че трябваше да стоиш повече тук през последните няколко години. Може би не си могъл. Но всъщност това вече е без значение.
— Аз не съм рибар, Етан. Правя онова, за което ме бива. Така искаха и те.
— Да-а. — Не можеше да разбере нуждата да избягаш от мястото, което е твой дом и светилище. И любов. Но нямаше смисъл да задава въпроси или да се сърди. Нито пък, признаваше си го, да обвинява. — Къщата се нуждае от ремонт.
— Забелязах.
— Трябваше по-често да идвам тук. Човек си мисли, че има много време, а после изведнъж се оказва, че вече е твърде късно. Задните стълби са прогнили, трябва да се подменят. Все се канех. — Обърна се, тъй като в стаята влезе и Филип. — Грейс трябва да е на работа тази вечер, така че не може да задържи Сет повече от два-три часа. По-добре говори ти, Фил.
— Добре. — Филип си наля кафе и се облегна на плота. — Както изглежда, някаква жена дошла да се види с татко преди няколко месеца. Отишла в колежа, вдигнала малко шум, на който тогава никой не обърнал особено внимание.