Анна го изгледа крадешком, докато сядаше до нея и слагаше сиренето на кукичката си. Беше небръснат, косата му беше разрошена, а краката му бяха боси.
— Пържена морска котка и царевични питки? И това го чувам от Камерън Куин, мъжът, който препуска по вода и суша през цяла Европа. Струва ми се, че твоето малко сладкишче от Рим няма да те познае.
Той се намръщи и хвърли въдицата във водата.
— Нали няма пак да започваме с това?
— Няма — засмя се и се наведе да го целуне по бузата. — Самата аз почти не мога да те позная. Но доста ми харесваш.
Кам й подаде въдицата.
— И ти не изглеждаш точно като сериозната и делова държавна служителка тази сутрин, госпожице Спинели.
— В неделя не съм на работа. Какво да правя, ако хвана риба?
— Изтегли я.
— Как?
— Ще му мислим, като стане. — Приведе се напред да издърпа коша за раци, завързан на съседния кол. Двойката сърдити кривокрачковци вътре го накара да се усмихне. — Поне няма да умрем от глад довечера.
Размаханите щипци принудиха Анна леко да повдигне крака над водата. Но й беше приятно да седи тук, да отпива от кафето и да наблюдава раждането на утрото. Когато край тях доплува патица с шестте си пухкави рожби, реакцията й според Кам беше на типично градско момиче.
— О, виж! Виж, малки патенца! Не са ли сладички?
— Почти всяка година си имаме гнездо ей там в заливчето до горичката. — И понеже очите й гледаха така замечтано, не можа да се въздържи. — Добър лов пада през зимата.
— Лов на какво? — промърмори очарована, искаше й се да хване някое от тези пухкави патенца в ръка. После очите й се ококориха ужасени. — Стреляте по малките патенца?
— Е, тогава вече са по-големички. — Никога не беше отстрелвал патица или каквото и да е през живота си. — Можеш да си седнеш тук и да свалиш две-три преди закуска.
— Би трябвало да се срамуваш.
— Градското ти възпитание се проявява.
— Бих казала, че става дума за хуманност. Ако бяха мои патици, никога не бих стреляла по тях. — Мимолетната му усмивка я накара да присвие очи. — Само се опитваш да ме ядосаш.
— Успях. Изглеждаш толкова сладка, когато си възмутена от нещо. — Целуна я по бузата, за да я омилостиви. — Майка ми имаше прекалено меко сърце, за да ни разреши да ловуваме. Риболовът не я притесняваше. Казваше, че борбата е напълно равностойна. И мразеше оръжието.
— Каква беше тя?
— Беше… уравновесена и търпелива — реши той. — Бързо кипваше, но и бързо й минаваше. Обичаше работата си, обичаше децата. Имаше си много слаби места. Плачеше на, филми и на книги и дори не можеше да гледа, когато чистехме риба. Но когато имаше някакви неприятности, беше като скала. — Несъзнателно беше хванал ръката на Анна. — Когато пристигнах, бях бит доста зле. Тя се погрижи за мен. Мислех си, че ще духна, веднага щом успея да се изправя на крака. Повтарях си, че тия двамата са абсолютни тъпанари. Можех да ги обера и да изчезна, когато си поискам. Отивах в Мексико.
— Но не се махна — тихо вметна Анна.
— Влюбих се в нея. Беше в деня, в който се върнах след първото си плаване с лодката на татко. Този свят се беше отворил за мен. Бях малко уплашен, но така си беше. Той се прибра да проверява някакви писмени работи, струва ми се. Аз вдигах врява, задето трябва да нося спасителната жилетка. Тя ме хвана за ръка и ме издърпа във водата. Каза, че е по-добре да се науча да плувам. И ме научи. Влюбих се в нея на около десетина метра от този пристан. И никой повече не можеше да ме откъсне от нея.
Развълнувана, Анна вдигна преплетените им ръце към бузата си.
— Иска ми се да можех да се запозная с нея. Да се запозная и с двамата.
Кам се размърда, внезапно осъзнал, че й е разказал нещо, което не беше споделял с никого. Спомни си също и как бе седял тук предишната вечер, разговаряйки с баща си.
— Вярваш ли, че хората се завръщат?
— Откъде?
— Нали знаеш, призраци, духове, зоната на здрача?
— Не го отричам — отвърна след малко. — Когато майка ми умря, имаше моменти, в които усещах парфюма й. Просто ей така, от нищото, от въздуха усещах този мирис, който беше толкова… като нея. Може да е бил истински, може да е било плод на въображението ми, но ми помагаше. Предполагам, че това е важното.
— Да, но…
— А! — Едва не изпусна въдицата, когато усети подръпването. — Там има нещо! Хвани я!
— Ъ-ъ. Ти го хвани. — Реши, че прекъсването дойде тъкмо навреме. Още минута и можеше да се прояви като пълен глупак и да й каже всичко. Протегна се, за да закрепи въдицата. — Навий малко, после я остави да се отпусне. Точно така! Не, не дърпай рязко, бавно и постепенно.
— Струва ми се, че е голяма. — Сърцето й туптеше в ушите. — Наистина е голяма.