— Вървете и си гледайте работата! — Гласът на Кам се беше снижил като предупредително ръмжене на готвещо се да нападне куче. — Но не тук. Не при мен.
— Просто ви уведомявам как стоят нещата. Започването на нов бизнес — продължи дружелюбно Макензи — изисква доста капитал. Отдавна ли го бяхте замислили?
Кам скочи бързо, сграбчи го за реверите и го повдигна.
— Кучи син!
— Кам, престани! — извика Анна. Пристъпи напред и побутна и двамата мъже. Мина й през ума, че е все едно да се напъха между вълк и бик, но запази самообладание. — Господин Макензи, смятам, че сега е по-добре да си вървите.
— Тръгвам си. — Думите му прозвучаха доста уверено, въпреки студената пот, която се спускаше по гърба му. — Това са само факти, господин Куин. Компанията ми плаща, за да събирам факти.
Но не му плаща, напомни си той, когато излезе навън и пое дъх, да бъде пребит от побеснял наследник.
— Копеле, проклето копеле! — Кам изпитваше неудържимо желание да удари нещо. — Наистина ли си мисли, че баща ми се е засилил в телефонния стълб, за да мога аз да започна да строя лодки? Трябваше да го цапардосам. По дяволите! Най-напред разправят, че го е направил, защото не можел да понесе скандала, а сега, защото искал да ни осигури пари. По дяволите, шибаните им пари! Те не го познават. Не познават и нас!
Анна го остави да се навика и да обикаля нервно из помещението. Сърцето й беше замряло в гърдите. „Има подозрения за самоубийство — помисли си вцепенено. — Провежда се разследване! И Кам е знаел, трябва да е знаел през цялото време.“
— Това беше инспектор от компанията, в която баща ти е имал застраховка „Живот“?
— Беше един шибан глупак! — завъртя се Кам, готов да започне да бълва нови ругатни. После забеляза израза на лицето й — напрегнат и прекалено сдържан. — Нищо особено. Леко спречкване. Хайде да излизаме от тук.
— Има подозрения, че баща ти се е самоубил, така ли?
— Не се е самоубил.
Анна вдигна ръка. Трябваше да потисне обидата си и да се придържа към практичната страна на въпроса.
— И преди си разговарял с Макензи. Предполагам също, че от известно време сте имали — или поне адвокатът ви — някакви контакти със застрахователната фирма по този въпрос.
— Филип се занимава с това.
— Знаел си, но не си ми казал.
— То няма нищо общо с теб.
Даде си сметка, че ще й бъде невъзможно да потисне обидата си.
— Разбирам. — Това е личен въпрос, напомни си тя. — А какво общо има със Сет?
Гневът му отново се надигна.
— Той нищо не знае за това.
— Лъжеш се. Клюките се разпространяват бързо в малките градчета. А момчетата чуват доста неща.
Сега вече говореше социалната служителка, с нарастваща неприязън си помисли Кам. Все едно, че държи в ръка куфарчето си и носи някое от онези строги костюмчета.
— Това са само клюки. Нямат никакво значение.
— Напротив, клюките могат да нанесат големи вреди. По-разумно е да бъдеш открит с него, да бъдеш честен. Макар че това изглежда е трудно за теб.
— Не извъртай нещата, Анна. Става дума за проклетата застраховка. Нищо важно!
— Става дума за баща ти — поправи го тя. — За неговото име. Предполагам, че едва ли има друго, което да е по-важно за теб. — Пое си дълбоко дъх. — Но както каза, това изобщо не ме засяга. Мисля, че приключихме тук.
— Почакай малко! — Пристъпи пред нея и прегради пътя й. Имаше неприятното усещане, че ако излезе навън, има намерение да отиде много по-далече от колата му.
— Защо? За да ми обясниш? Това е семейна работа. Аз не съм от семейството. Абсолютно си прав. — Удиви се, че гласът й е толкова спокоен, толкова сдържан, така съвършено разумен, след като вътрешно кипеше. — И предполагам си сметнал, че е по-добре да го укриеш от отговарящия за Сет. Много по-умно е да покажеш само положителните страни, да премълчиш всичко отрицателно.
— Баща ми не се е самоубил. Не съм длъжен да го защитавам пред теб или пред когото и да било.
— Не, не си. И никога не бих го поискала. — Пристъпи покрай него и тръгна към вратата. Улови я преди да стигне дотам, но Анна го очакваше и се обърна със спокойно изражение. — Няма смисъл да се караме, Кам, след като сме съгласни по основното.