Към чувството за вина се прибави и срам, но и известно облекчение.
— Анна, знам колко много направи. Благодарен съм ти.
Когато вдигна ръка, тя поклати глава.
— В момента не съм много приятелски настроена към теб. Не желая да бъда докосвана.
— Добре. Няма да те докосвам. Хайде да отидем да седнем някъде и да обсъдим нещата.
— Мисля, че току-що го направихме.
— Сега вече проявяваш инат.
— Не, проявявам реализъм. Спа с мен, но ми нямаш доверие. Фактът, че аз бях напълно откровена с теб, а ти не беше с мен, си е мой проблем. Фактът, че легнах с мъж, който, от една страна, ме възприема като забавление, а, от друга, като пречка, си е мой проблем.
— Нещата не стоят така. — Гневът му отново започна да се надига, подхранван от страха. — Не стоят така!
— Аз така ги виждам. Сега ми трябва малко време, за да видя как ще се чувствам. Ще ти бъда благодарна, ако ме върнеш до колата ми.
Обърна се и се отдалечи.
Кам предпочиташе огън пред лед, но не можеше да пробие ледената й броня. Това го плашеше — чувство, което никак не му беше приятно. Когато се върна в къщата да си прибере багажа, Анна се държа любезно, дори приятелски със Сет и Филип.
Беше любезна с Кам — толкова любезна, та му се струваше, че дни наред ще усеща хладината.
Каза си, че това е без значение. Ще й мине. Просто е малко ядосана, защото не беше разголил докрай душата си пред нея, не беше споделил най-съкровените неща от живота си. Това са женски неща.
В края на краищата жените са измислили хладното отношение просто за да накарат мъжете да се чувстват като жалки червеи.
Ще я остави два-три дни да й мине, реши той. Нека се успокои. След това ще й занесе цветя.
— Ядосана ти е — подхвърли Сет, докато той стоеше на входната врата, загледан след нея.
— Ти пък какво разбираш?
— Ядосана ти е — повтори момчето, което рисуваше седнало с кръстосани крака на верандата. — Не ти даде да я целунеш за довиждане, а ти през цялото време не проговори.
— Млъквай!
— Какво си направил?
— Нищо не съм направил. — Кам блъсна вратата и изскочи навън. — Тя си е просто жена.
— Направил си нещо — остро го изгледа Сет. — Тя не е глупачка.
— Ще й мине — отпусна се на люлеещия се стол младият мъж. Няма да седне да се тревожи за това. Никога не се тревожи за жени.
Нямаше апетит. Нима би могъл да яде пържена риба, без да си спомни как двамата с Анна бяха седели на пристана същата сутрин?
Не можеше да спи. Нима би могъл да спи в своето легло, без да си спомни как се бяха любили върху същите тези чаршафи?
Не можеше да се съсредоточи в работата. Нима би могъл да чертае, без да си спомни как сияеше насреща му, докато й показваше шаблона?
По някое време преди обяд се отказа и потегли към Принсес Ан, но не и взе цветя. Сега вече той беше ядосан.
Мина бързо през приемната направо към кабинета й. И кипна, когато го завари празен. Разбира се, отново не му провървя!
— Господин Куин! — Марилу застана на вратата. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Търся Анна, тоест госпожица Спинели.
— Съжалявам, но тя отсъства.
— Ще почакам.
— Ще ви отнеме доста време. Няма да е тук цяла седмица.
— Цяла седмици — Присвитите му очи й напомниха смъртоносно наточена стомана. — Какво искате да кажете, че няма да е тук?
— Госпожица Спинели си взе отпуск. — И Марилу предполагаше, че виновникът за това в момента я пронизва с яростните си сиви очи. Същото си помисли и сутринта, когато Анна хвърли доклада си на бюрото й и поиска отпуск. — Аз съм запозната със случая, ако мога да направя нещо.
— Не, лично е. Къде отиде?
— Нямам право да ви давам такава информация, господин Куин, но Можете да оставите съобщение, писмено или на телефонния й секретар. Естествено, ако се обади, с най-голямо удоволствие ще й предам, че желаете да говорите с нея.
— Да, благодаря — побърза да излезе той.
Вероятно е в апартамента си, реши Кам, докато се качваше в колата си, за да се цупи. Значи ще я остави да се навика, да излее яростта си. А после ще я примами в леглото и така ще забравят този глупав малък епизод.
Не обърна никакво внимание на предчувствието, докато крачеше по коридора към апартамента й. Почука рязко и пъхна ръце в джобовете. Почука по-силно, удари с юмрук по вратата.
— По дяволите, Анна! Отвори! Това са глупости. Видях колата ти отвън.
Вратата зад гърба му се отвори със скърцане и една от сестрите надникна. Коридорът се изпълни с бурните викове от някакво сутрешно шоу.
— Не е вкъщи, млади човече.
— Колата й е отпред — отвърна той.
— Взе такси.