Преглътна ругатнята, усмихна се любезно и прекоси коридора.
— За къде?
— За гарата — или може би за аерогарата — усмихна се старицата насреща му. Наистина, колко красиво бе това момче! — Каза, че ще замине за няколко дни. Обеща да се обади, за да провери как се оправяме двете със сестричката. Какво мило момиче, да мисли за нас по време на отпуската си.
— Отпуск в…
— Дали ни каза? — Жената прехапа устни и се замисли. — Мисля, че не спомена. Ужасно бързаше, но въпреки това намина да ни предупреди, за да не се притесняваме. Толкова внимателно момиче!
— Да-а. — Милото, внимателно момиче го беше изоставило.
Не биваше да лети до Питсбърг — самолетният билет отвори огромна дупка в бюджета й. Но искаше да отиде. Изпита нужда да отиде там. В мига, в който влезе в малката градска къщичка на баба си и дядо си, някаква тежест се смъкна от гърба й.
— Анна-Луиза! — Тереза Спинели беше дребничка, слаба жена със стоманеносиви, безмилостно накъдрени коси, лице, набраздено от десетки приятни бръчици, и усмивка, широка колкото Средиземно море. Анна трябваше да се наведе ниско, за да я целуне и прегърне. — Ал, Ал, нашето момиче си дойде!
— Хубаво е да си дойдеш у дома, Нана.
Алберто Спинели бързо изскочи на вратата. Беше с около една глава по-висок от жена си, с широк гръден кош и понаедряло коремче. Косата му беше рядка и бяла, а очите — тъмни и весели зад дебелите стъкла на очилата.
Почти я пренесе на ръце във всекидневната, където можеха да й се радват на спокойствие.
Говореха бързо, на смесица от италиански и английски. Храната беше първата им работа. Тереза винаги смяташе, че детенцето й гладува. След като я натъпкаха с гъст борш, прясно изпечен хляб и огромно парче тирамису, Тереза се поуспокои, че нейното пиленце няма да загине от глад.
— А сега вече — облегна се назад Ал и задърпа една от дебелите си пури — ще ни кажеш защо си тук.
— Трябва ли да имам някакъв повод, за да си дойда у дома? — В усилието си да се отпусне напълно Анна се настани в едно от двете старинни кресла с облегалки. Знаеше, че е претапицирано безброй пъти. В момента беше в някаква весела, раирана шарка, но възглавницата все така потъваше под нея.
— Преди три дни се обажда. Не каза, че ще си идваш.
— Беше внезапно решение. Бях затънала до гуша в работа. Уморена съм, нуждаех се от почивка. Исках да си дойда у дома и да хапна малко от храната на Нана.
Беше съвсем вярно, макар и не цялата истина. Не смяташе, че е особено разумно да разкаже на загрижените си баба и дядо, че съвсем съзнателно се е забъркала във връзка, която е разбила сърцето й.
— Прекалено много работиш — изрече Тереза. — Не ти ли казвах, Ал, че момичето работи прекалено много?
— Тя обича да работи. Обича да използва ума си. И е умна. Аз също съм умен и казвам, че не е дошла тук само за да яде от твоите маникоти.
— Маникоти ли ще имаме за вечеря? — усмихна се сияеща Анна, знаейки добре, че това няма да ги отклони за дълго. Бяха я виждали в най-тежките й моменти, не я изоставиха, когато правеше всичко възможно, за да ги нарани, както и себе си. И я познаваха.
— Започнах да правя соса в мига, в който се обади, че пристигаш. Ал, не измъчвай момичето.
— Не я измъчвам, просто питам.
Тереза вдигна очи.
— Ако наистина си толкова умен, щеше да разбереш, че някое момче я е принудило да избяга у дома. Италианец ли е? — попита Тереза, вперила във внучката умните си, кръгли очички.
И тя не можеше да не се разсмее. Господи, хубаво е да си у дома!
— Нямам представа, но харесва червения ми сос.
— Значи има добър вкус. Защо не го доведе да му хвърлим едно око?
— Защото имаме малко проблеми и трябва да ги разреша.
— Да ги разрешиш? — замахна с ръка Тереза. — Че как ще ги разрешиш, когато ти си тук, а него го няма? Хубав ли е?
— Страхотен.
— Има ли си работа? — пожела да узнае Ал.
— Започва собствен бизнес с братята си.
— Хубаво, значи уважава семейството — кимна доволно баба й. — Доведи го следващия път да видим сами.
— Добре — отвърна Анна, защото беше по-лесно да се съгласи, отколкото да обясни. — Ще отида да си извадя багажа.
— Наранил е сърцето й — продума Тереза, когато тя излезе.
Ал я потупа по ръката.
— Сърцето й е силно.
Анна не бързаше, докато закачаше дрехите си в гардероба и сгъваше бельото си в чекмеджетата на старата ракла, която беше ползвала като дете. Всичко в стаята си беше както някога. Само тапетите бяха малко поизбелели. Спомняше си, че дядо й сам ги беше залепил, когато тя дойде да живее при тях.
А тя намрази красивите розички, защото изглеждаха толкова свежи и живи, докато всичко в нея бе мъртво.