— Не знам какво да правя с него — нетърпеливо изрече Кам. — Не знам какво да правя и със себе си.
— Разреши едното, ще разрешиш и другото.
— Дявол да го вземе, кажи ми какво стана. Какво става?
— Не за това съм тук. Не мога да ти кажа и дали съм видял Елвис. — Рей се усмихна, след като Кам се изсмя. — Вярвам в теб, Кам. Не се отказвай от Сет. Не се отказвай от себе си.
— Не знам как да го постигна.
— Оправи стъпалата — отвърна с намигване Рей. — Това е начало.
— По дяволите стъпалата — започна младият мъж, но отново беше останал сам със звука на пеещите птички и лекия плясък на водата. — Загубвам си ума — промърмори и потърка с неуверена ръка лицето си. — Загубвам проклетия си ум!
Стана, отново се зае, да поправя стъпалата.
Анна Спинели беше надула радиото докрай. Арета Франклин изтръгваше мощни звуци за милиони долари и будеше уважение. Анна й пригласяше, възхитена от прекрасната си нова кола.
Беше работила много, пестила и жонглирала с различни влогове, за да може да си позволи първоначалната сума и месечните вноски. И ако питат нея, колата си заслужаваше всяка кофичка кисело мляко, която беше изяла вместо истинска храна.
Въпреки хладния пролетен ветрец бе отворила люка, докато летеше по шосето. Но не би било професионално да пристигне с разрошени от вятъра коси. Беше много важно да изглежда и да се държи делово.
За посещението в този дом беше подбрала едноцветен и строг тъмносин костюм и бяла блузка. Какво носеше отдолу си беше нейна работа. Пристрастието й към коприната утежняваше нейния вечно в състояние на криза бюджет, но в края на краищата животът е за да се живее.
Беше прибрала дългата си, къдрава коса в стегнат кок ниско на тила. Смяташе, че това я прави да изглежда по-зряла и авторитетна. Твърде често, когато я носеше разпусната, я възприемаха повече като секси мадама, отколкото като сериозен социален работник.
Кожата й беше бледозлатиста благодарение на италианското й потекло. Очите й бяха големи, тъмни, с форма на бадем. Устата й беше голяма, със съблазнително пухкава долна устна. Скулите й бяха изпъкнали, а носът й — дълъг и прав. Гримираше се съвсем леко.
Беше на двадесет и осем, отдадена на работата, доволна от живота си и щастлива, че беше успяла да се установи в красивото градче Принсес Ан.
Беше и дошло до гуша от големия град.
Докато караше между обширните равни поля с новата реколта, а във ветреца, нахлуващ през смъкнатото стъкло, се долавяше мирисът на океана, тя си мечтаеше един ден да се премести на някое такова място. Селски ниви и трактори. Изглед към залива и лодки.
Ще трябва да спестява и да си прави сметка, но един ден се надяваше, че ще успее да си купи къщичка извън града. Пътуването няма да я затруднява, тъй като шофирането й доставяше огромно удоволствие.
Смени Кралицата на соула с Бетховен и започна да си тананика „Одата на радостта“.
Радваше се, че повериха случая „Куин“ именно на нея. Беше толкова интересно. Само й се искаше да беше имала възможност да се запознае с Реймънд и Стела Куин. Трябва да са били с много големи сърца, за да осиновят три проблемни момчета и да успеят да ги възпитат добре.
Но съпрузите вече ги нямаше и сега основната й грижа беше Сет Делаутер. Очевидно процедурата по осиновяването не може да продължи. Трима ергени — единият живеещ в Балтимор, другият — в Сейнт Крие, а третият — където му хрумне. Е, това не беше най-подходящата среда за детето. Във всеки случай тримата братя едва ли щяха да поискат настойничество.
Така че Сет Делаутер ще бъде погълнат отново от системата. Младата жена искаше да направи най-доброто за него.
Когато забеляза къщата между дърветата, тя спря колата. Намали звука на радиото, после се огледа в огледалото за обратно виждане. Включи отново на първа и бавно измина последните няколко метра, след което сви по алеята.
Първата й мисъл беше, че това е хубава къща с прекрасно местоположение. Беше толкова тихо и спокойно. Боята на къщата трябваше да се освежи, а дворът се нуждаеше от грижи, но занемареният вид само допълваше усещането за истински дом.
Едно момче би било щастливо тук, помисли си Анна. Всеки би бил. Жалко, че трябва да го отведе. Въздъхна, защото добре познаваше капризите на съдбата. Взе куфарчето и излезе от колата.
Придърпа сакото си. Кройката му бе такава, че да прикрива формите й. Насочи се към входната врата и забеляза, че многогодишните растения в лехите покрай стъпалата са започнали да напълват.