Наистина ще трябва да научи повече за цветята — мислено си отбеляза да прегледа някоя книга по градинарство.
Чу ударите на чук и се поколеба, след това пое напряко през поляната към задната част на къщата.
Беше клекнал на земята, облечен с черна тениска и тесни избелели дънки. Изглеждаше много добре. Издължените и гладки мускули трептяха, докато яростно забиваше пирон в дървото. Анна се запита кой от тримата братя е пред нея.
Филип Куин? Рекламният директор. Твърде съмнително.
Камерън Куин, търсачът на силни усещания? Едва ли.
Следователно това би трябвало да е Етан, рибарят. С любезна усмивка на уста младата жена попита:
— Господин Куин?
Все така здраво стиснал чука в ръка, той се извърна и тя видя гнева, изписан на лицето му. Самото лице беше по-завладяващо и определено по-сурово от това, за което беше подготвена.
Вероятно в кръвта на някой местен жител на Америка, реши тя, се крие причината за високите скули и бронзовата кожа. Косата му беше черна, поразрошена и доста дълга. Очите му имаха цвета на яростна буря.
Намираше го за безбожно сексапилен. Тъй като умееше да разпознава невъздържания скандалджия, реши, че който и да е от братята Куин, с него ще трябва да действа внимателно.
Той продължи да я оглежда. Първата му мисъл беше, че такива крака заслужават нещо по-добро от безличната синя пола и грозните черни обувки. Втората, че когато една жена има толкова големи, толкова кафяви, толкова красиви очи, тя вероятно получава всичко, което поиска.
Остави чука и се изправи.
— Аз съм Куин.
— Казвам се Анна Спинели. — Продължи да се усмихва, докато пристъпваше с протегната ръка. — Кой от братята Куин сте вие?
— Камерън. — Беше изненадан от твърдото й ръкостискане. — С какво мога да ви услужа?
— Аз се занимавам със случая на Сет Делаутер.
Интересът му се изпари и той се напрегна.
— Сет е на училище.
— Така и предполагах. Искам да поговоря с вас, господин Куин.
— Брат ми Филип се занимава с юридическите въпроси.
Тя вдигна вежди, но продължи да се усмихва любезно.
— Той тук ли е?
— Не.
— Е, в такъв случай, ако мога да отнема няколко минути от времето ви. Предполагам, че живеете тук, поне временно.
— И какво от това?
Въздъхна. Хората гледаха на социалния работник като на враг. Някога и тя беше мислила по същия начин.
— Основната ми грижа е Сет, господин Куин. Така че има две възможности: да обсъдим въпроса или да се заема с процедурата за преместването му от този дом и предоставянето му на грижите на подходящо семейство.
— Дори не се и опитвайте, госпожице Спинели. Сет никъде няма да ходи.
— Сет Делаутер е малолетен. Процедурата по осиновяването, предприета от баща ви, не е завършена и съществуват известни съмнения относно — нейната валидност. На този етап, господин Куин, нямате никакви законни права да задържите момчето.
— Нали не държите да ви кажа какво можете да направите със законните си права, госпожице Спинели? — С известно задоволство видя как големите тъмни очи заискриха. — Не мисля. Мога да го отстоявам. Сет е мой брат. — Сам се изненада от думите си. Обърна й гръб. — Имам нужда от една бира.
Тя остана за момент на място след хлопването на мрежестата врата. В работата си никога не си позволяваше да изпуска нервите си. Три пъти си пое дъх и едва тогава изкачи стъпалата към къщата.
— Господин Куин…
— Още ли сте тук? — Отвори си бутилка „Харп“. — Искате ли бира?
— Не. Господин Куин…
— Не обичам социалните работници.
— Шегувате се! Изобщо не бих предположила.
Той сви устни.
— Нищо лично.
— Разбира се. Не обичам груби, арогантни мъже. В това също няма нищо лично. А сега, готов ли сте да обсъдим положението на Сет, или просто да се върна с необходимите документи и ченгетата?
„Ще го направи — реши Кам. — Може и да й е дадено лице, достойно за художник, но не беше от лесните.“
— Само опитайте и момчето ще офейка. Рано или късно ще го хванете и ще свърши в дом за малолетни — а после и в килия. Вашата система няма да му помогне, госпожице Спинели.
— Но вие да?
— Може би. — Загледа се намръщено в бирата си. — Баща ми щеше да успее. — Когато отново погледна нагоре, очите му издаваха чувства, които я развълнуваха. — Вярвате ли в светостта на обещанието пред смъртния одър?
— Да — отвърна, преди да успее да се овладее.
— В деня, в който умря баща ми, му обещах — обещахме му — че ще задържим Сет при нас. Нищо и никой не може да ме накара да престъпя дадената дума. Нито вие, нито системата ви, нито ченгетата.