Изглежда късметът току-що бе направил възможно най-неприятния завой.
ПЪРВА ГЛАВА
Кам започна да звъни по телефона, потърси услугите на познати и пръсна доста пари. Да си осигуриш превоз от Монако до източното крайбрежие на Мериленд в един часа през нощта никак не е лесна работа.
Стигна с кола до Ница, прелитайки по серпантините на крайбрежната магистрала до малко летище, откъдето срещу хиляда долара един приятел се съгласи да го закара до Париж. Там нае чартърен полет за един и половина пъти над обичайната сума и прекара часовете над Атлантика обзет от умора и мъчителен страх.
Пристигна на летище „Уошингтън Дълс“ във Вирджиния малко след шест сутринта източно време. Колата под наем го очакваше, така че пое към Чесапийк Бей в сумрачния хлад преди изгрев.
Когато стигна до моста над залива, слънцето беше изгряло, искреше във водата и блестеше по вече излезлите за ежедневния улов лодки, Кам беше прекарал голяма част от живота си в плаване из залива, по реките и протоците в тази част на света. Мъжът, когото сега бързаше да види, го беше научил на много повече от ляв и десен борд. Всичко, което имаше, всичко, което беше направил, и с което можеше да се гордее, дължеше на Реймънд Куин.
Беше на тринайсет и стремително се спускаше по наклонената плоскост, когато Рей и Стела Куин го спасиха от системата. Детското му досие вече представляваше учебно помагало за изучаване изграждането на бъдещ професионален престъпник.
Кражба, взлом и нарушаване на закона, пиянство, бягство, нападение, вандализъм, злонамерена измама. Вършеше каквото му хрумне и се радваше, когато не успяваха да го хванат.
На тринайсет години беше слаб и висок като върлина и все още носеше следите от последния побой, който му беше нанесъл баща му. Беше им свършила бирата. Какво трябва да направи един баща?
В горещата лятна нощ, с все още незасъхнала кръв по лицето, Кам се зарече, че никога повече няма да се върне в онзи разнебитен фургон, към онзи живот, при мъжа, към когото системата непрекъснато го отпращаше. Беше решил да избяга в Калифорния или в Мексико.
Имаше големи планове, петдесет и пет долара и малко дребни монети, дрехите на гърба си и отвратително поведение. Реши, че това, от което се нуждае в момента, е транспорт.
Успя да се промъкне в товарния вагон на някакъв влак за Балтимор. Не знаеше накъде отива и не се интересуваше. Сгушен в тъмнината, стенещ от болки при всяко поклащане на вагона, той си обеща, че по-скоро ще убие или ще умре, но няма да се върне обратно.
Когато се измъкна от влака, усети миризма на риба и осъзна колко е гладен. Замаян и неориентиран, тръгна да върви.
Оказа се, че се е озовал в някакво градче с опустели през нощта улици. Лодки се поклащаха на разнебитения пристан. Лесно би могъл да се вмъкне в някое от магазинчетата покрай пристанището, но тази мисъл му хрумна едва след като беше прекосил града и се озова край някакво блато.
Сенките и звуците от блатото го изнервяха. На изток слънцето започваше да се издига и позлатяваше мочурливите плитчини и високите, влажни треви. Огромна, бяла птица шумно излетя и накара сърцето му да замре. Никога преди не беше виждал чапла и си помисли, че прилича на нещо недействително.
Но крилете се раздвижиха и птицата се зарея в небето. Неусетно я последва по брега на блатото, докато тя изчезна в гъстите дървета.
Загуби представа колко време и в каква посока е вървял, но инстинктът го караше да се придържа към тесния селски път, където лесно би могъл да се скрие в тревата или зад някое дърво, ако се зададе черно-бялата полицейска кола.
Искаше да намери подслон, някъде, където да може да се свие и да заспи, да забрави в съня мъчителните пристъпи на глад и неприятното гадене. Горещината ставаше непоносима. Ризата залепна за гърба му, едва се държеше на крака.
Най-напред видя колата — лъскав бял корвет, възправен като някоя Голяма награда в мъгливата светлина на утрото. До нея имаше пикап, ръждясал, очукан и смешно провинциален до арогантното съвършенство на колата.
Приклекна зад пищно разцъфтелите хортензии и я огледа. Страстно я пожела.
Тази кучка ще го закара до Мексико, а и където си поиска другаде. Като знаеше скоростта, с която се движи една такава машина, ще е стигнал още преди някой да се усети, че я няма.
Размърда се, примижа, за да проясни зрението си, и се загледа в къщата. Винаги се беше удивлявал как хората могат да живеят толкова подредено — в спретнати къщи с боядисани капаци, цветя и подрязани храсти в двора; люлки на предната веранда, предпазни мрежи на прозорците. Къщата му се стори грамадна, някаква модерна бяла постройка с нежносин бордюр.