— Не бях сигурен, че ще успееш. Зле е, Кам. Господи, трябва да седна за минутка!
Спря в малката чакалня и се отпусна на един стол. Кутийката кока-кола в джоба на елегантния му костюм издрънча. Впери невиждащи очи в яркия екран на телевизора, където вървеше някакво сутрешно шоу.
— Какво е станало? — попита Кам. — Къде е той? Какво казват лекарите?
— Връщал се от Балтимор. Поне Етан смята, че е ходил в Балтимор. С голяма скорост се е блъснал в телеграфен стълб. — Притисна длан към сърцето си, защото го заболяваше всеки път, щом си представяше гледката. — Казват, че може да е получил сърдечен или мозъчен удар и да е загубил контрол, но още не са сигурни. Карал е бързо. Прекалено бързо. — Затвори очи. — Прекалено бързо — повтори. — Отнело им почти час, докато го измъкнат от колата. Санитарите казват, че в това време на няколко пъти губел съзнание. Било е само на четири-пет километра от тук. — Спомни си за кока-колата в джоба си, отвори кутийката и отпи. Опитваше се да отхвърли ужасната гледка от главата си, да се концентрира върху настоящето и върху онова, което щеше да последва. — Доста бързо успели да се свържат с Етан — продължи Филип. — Когато пристигнал тук, татко бил в хирургията. Сега е в кома. — Погледна нагоре и срещна очите на брат си. — Не очакват да излезе от това състояние.
— Това са глупости! Той е як като бик.
— Казват… — Отново затвори очи. Усещаше главата си празна. — Масивна травма. Мозъчно увреждане. Вътрешни наранявания. На системи е. Хирургът… казва… Татко е регистриран като донор за органи.
— Майната им! — Гласът на Кам беше тих и яростен.
— Смяташ ли, че на мене ми е приятно? — Филип стана — висок, строен мъж в измачкан костюм за хиляда долара. — Казват, че е въпрос най-много на часове. Машините поддържат дишането му. По дяволите, Кам, знаеш какво говореха мама и татко за това, когато тя беше болна. Никакви крайни мерки. Направили са завещания и не се съобразихме с неговото, защото… защото не можем да го понесем.
— Искате да го оставите да умре?! — Кам се протегна и улови Филип за реверите на сакото.
Уморен и с натежало сърце, той поклати глава.
— По-скоро бих си отрязал ръцете. И аз не по-малко от теб не искам да го загубя. По-добре виж сам.
Обърна се и го поведе по коридора, където дъхът на безнадеждност не можеше да бъде прикрит от антисептичните препарати. Минаха през двойна врата, покрай стаята на сестрите, покрай малки помещения с остъклени стени, където апаратите бръмчаха и надеждата упорито продължаваше да се крепи.
Когато влязоха, Етан седеше на един стол до леглото. Големите му мазолести ръце държаха ръката на Рей. Високото му жилаво тяло беше приведено, сякаш говореше на мъжа в леглото. Бавно се изправи и впери в Кам зачервените си от безсъние очи.
— Значи реши да се появиш. Да се присъединиш към компанията.
— Дойдох веднага щом можах. — Не искаше да го приеме, не искаше да го повярва. Мъжът, старият, ужасяващо немощен мъж, положен на тясното легло, бе неговият баща. Рей Куин беше едър, силен, неуязвим. Но мъжът с лицето на баща му беше смален, блед и неподвижен като мъртвец.
— Татко! — Приближи се до леглото и се приведе. — Аз съм Кам. Тук съм. — Изчака, някак си уверен, че това е достатъчно баща му да отвори очи и хитро да му намигне. Но не последва никакво движение и никакъв звук, освен монотонното жужене на апаратите. — Искам да говоря с лекаря му.
— Гарсия. — Етан потърка лицето си и прокара пръсти през изруселите си от слънцето коси. — Резачът на мозъци, когото мама наричаше Вълшебните ръце. Сестрата ще го повика.
Кам се изправи и едва сега забеляза момчето, което спеше свито в едно кресло в ъгъла.
— Кое е това дете?
— Последното от заблудените момчета на Рей Куин. — Етан дори успя да се усмихне. При нормални обстоятелства това би смекчило сериозното му лице, би затоплило кротките му сини очи. — Казвал ти е за него. Сет. Татко го взе преди около три месеца. — Понечи да каже още нещо, но забеляза предупредителния поглед на Филип и само сви рамене. — По-късно ще говорим, за това.
Филип стоеше до леглото и се поклащаше.
— Е, как беше в Монте Карло? — Забелязал объркания поглед на Кам, той леко повдигна рамене. Този жест и тримата използваха, когато не намираха подходящите думи. — Сестрата казва, че трябва да му говорим, да говорим помежду си. Може би така ще успее да… Не знаят със сигурност.
— Хубаво беше. — Кам седна и също като Етан улови другата ръка на Рей. И защото тази ръка беше отпусната и безжизнена, той я задържа съвсем лекичко, като много му се искаше в отговор тя да стисне неговата. — Спечелих цяла бала пари из казината, а в апартамента ми имаше страхотна френска манекенка точно когато пристигна факсът ти. — Наведе се и отправи думите си директно към Рей: — Трябваше да я видиш. Беше направо невероятна — крака чак до ушите и великолепни, изваяни от човешка ръка гърди.