В къщата имаше твърде много хора — хора, които искаха да предложат съчувствие и да споделят спомени. Не желаеше техните спомени, не можеше да ги приеме, докато не се справи със своите.
Седна сам на пристана: през годините десетки пъти бе помагал на Рей да го ремонтират. До него беше платноходката, в която всички те бяха плавали безброй пъти. Кам си спомняше лодчицата, която Рей притежаваше през онова първо лято — малък модел „Сънфиш“, алуминиево корито, което му се беше сторило не по-голямо от спасителен пояс.
И колко търпеливо го беше учил да я управлява, как да се справя с въжетата, как да нагласява платната. Тръпката, когато за пръв път му позволи да държи кормилото.
Беше съдбоносно преживяване за момче, израснало по улиците — соленият въздух в лицето, вятърът, който плющи в белите платна, скоростта и свободата. Но най-важно от всичко беше доверието. „Ето — беше му казал Рей — виж какво можеш да направиш е нея.“
Може би именно този едничък миг в жаркия следобед, когато листата бяха толкова зелени, а слънцето вече приличаше на нагорещена до бяло топка зад леката омара, беше превърнало момчето в мъжа, който бе днес.
И Рей го бе направил с усмивка.
Чу стъпки, но не се обърна. Продължи да се взира във водата, докато Филип застана до него.
— Почти всички си отидоха.
— Добре.
Брат му пъхна ръце в джобовете.
— Дойдоха заради татко. Щеше да се зарадва.
— Да-а. — Кам уморено притисна очите си. — Щеше да се зарадва. Не знам какво да казвам и как да го казвам.
— Да-а. — Макар да си изкарваше прехраната с изкусна употреба на думите, Филип съвсем точно го разбираше. Замълчаха. Ветрецът откъм водата беше леко хаплив и това носеше облекчение след задушния въздух в препълнената е хора къща. — Грейс разчиства в кухнята. Сет и помага. Мисля, че я харесва.
— Добре изглежда. — Кам направи усилие да насочи мисълта си към нещо друго. — Трудно ми е да си я представя с дете. Разведена е, нали така?
— Да. Мъжът й изчезна точно преди да се роди малката Обри. — Филип въздъхна. — Трябва да оправим някои неща, Кам.
Кам познаваше този тон, който означаваше, че е време за делови разговор. Недоволството му моментално се надигна.
— Смятах да изляза с лодката. Има хубав вятър днес.
— Можеш да отидеш по-късно.
Кам извърна глава с невъзмутима физиономия.
— Мога да поплувам сега.
— Носи се слух, че татко се е самоубил.
Кам го изгледа объркано, после лицето му стана яркочервено от гняв.
— Какви са тия тъпотии?
„Готово — помисли си с мрачно задоволство Филип, — сега вече вниманието ти е привлечено.“
— Носят се някои приказки, че нарочно се е блъснал в стълба.
— Това са абсолютни глупости. Кой разправя такива неща, по дяволите?
— Подхвърля се… и донякъде крушката си има опашка. Свързано е със Сет.
— Какво е свързано със Сет? — Кам напрегнато започна да крачи наоколо. — Какво, да не би да го смятат за луд, задето е взел момчето? По дяволите, беше луд, че ни е взел всичките, но какво общо има това с катастрофата?
— Говорят се разни неща. Намекват, че Сет му е син. Роден.
Това го накара да се закове на място.
— Мама не можеше да има деца.
— Знам.
Яростта блъскаше в гърдите му — чук върху стомана.
— Искаш да кажеш, че я е мамил? Че е имал връзка с друга жена и тя му е родила дете? Исусе Христе, Фил!
— Не.
Кам пристъпи по-близо, докато се озоваха лице в лице.
— За какво тогава говорим, по дяволите?!
— Казвам ти какво чух — безстрастно отвърна Филип, — за да можем да го обсъдим.
— Ако имаше малко ум, щеше да размажеш физиономията на всеки, който го е изрекъл с лъжливата си уста.
— Както на теб ти се иска да ме удариш сега. Това ли е твоят начин да се справиш с проблема? Просто да удряш, докато изчезне? — Самият той обзет от ярост, Филип леко го побутна назад. — Той е и мой баща, дявол да го вземе! Ти беше първият, но не си единственият.
— Защо тогава не го защити, вместо да слушаш тези глупости? Боиш се да не си изцапаш ръчичките? Да не си развалиш маникюра? Ако не беше такова проклето конте, щеше да…
Юмрукът на Филип улучи Кам право в челюстта. От удара главата му се отметна назад, а самият той залитна. Бързо си възвърна равновесието. С потъмнели и пламнали очи, кимна с глава.
— Добре тогава, хайде!
Ядосан, Филип започна да съблича сакото си. Атаката дойде неочаквано, безшумно и в гръб. Едва успя да изругае и вече летеше от пристана във водата.
Изплува на повърхността, изплю водата и отметна мокрите коси от очите си.