Когато Анна вдигна лице към вятъра, реши, че той има основание. Просто да се носиш — бързо и свободно, с лодката, която се издига и спуска, и чайките, които крещят над главата ти. „Кам изглежда толкова естествен — помисли си, — леко разкрачил дългите си крака, за да балансира при поклащането на лодката, хванал кормилото със силните си ръце и с развети от вятъра тъмни коси.“ Когато той извърна глава, сърцето й подскочи? Когато вдигна ръка, тя стана и предпазливо пое по палубата към него:
— Искаш ли да подържиш кормилото?
— По-добре не — отвърна, като се опитваше да постъпва разумно. — Не знам какво да правя.
— Аз знам. — Издърпа я пред себе си, постави ръце върху нейните. — Това е Покомоук — кимна с глава към един тесен канал. — Ако искаш да намалим темпото, можем да тръгнем нататък и да заобиколим кошовете.
Вятърът галеше лицето й. Видя една чайка да се спуска рязко към водната повърхност, плъзна се леко по нея и се издигна с онзи остър вик, който приличаше на плач през смях. По дяволите разумното поведение.
— Не искам да намаляваме.
Той се засмя до ухото й.
— Смело момиче.
— Накъде сме поели? Какво ще правим?
— Поели сме на юг, югозапад. Плаваме срещу вятъра. По периферията.
— По периферията? На мен ми се струва, че сме в самия му център. Не знаех, че можем да се движим толкова бързо. Чудесно е!
— Добре. Задръж за момент.
За нейно изумление той отстъпи назад и извика на Сет да му помогне. Докато ръцете й стискаха кормилото до побеляване, Анна ги чу да се смеят. Чу и изскърцването на мачтите, плющенето на платното, докато се обръщаше. Лодката набра допълнително скорост. Опита се да се отпусне. В края на краищата пред тях нямаше нищо друго освен вода.
Виждаше вдясно от себе си — дясно на борд, поправи се сама — малка моторна лодка, изскочила от една от многобройните рекички и канали. Твърде далече е, прецени тя, няма да се сблъскат.
Точно когато се убеждаваше, че може да се справи без инциденти, лодката подскочи. Сдържа вика си и почти изви кормилото в обратна посока, но ръцете на Кам уловиха нейните и го задържаха стабилно.
— Ще се обърнем!
— Не-е. Не се страхувай.
Сърцето й замря.
— Ти ме остави сама!?
— Трябваше да се оправят платната. Детето знае как да се справя. Етан го е учил, а и то бързо схваща. Дяволски добър моряк е.
— Но ти ме остави сама — повтори тя.
— Справи се добре — целуна я по главата. — Това отпред е остров Танджър. Ще го заобиколим, после ще тръгнем на север. По Литъл Чоптенк има спокойни местенца. За обяд ще спрем на някое от тях.
Няма опасност да се преобърнат, каза си тя и спокойно се облегна на Кам. Разтвори крака, както бе направил и той и остави тялото си да балансира едновременно с движението на лодката. Реши, че трябва да се сдобие с някаква малка лодка, скиф или каквото там се нарича, когато успее да си купи къща на брега.
Ще поръча на братята Куин да й я построят, реши.
— Ако имах лодка, щях да го правя при всяка възможност.
— Ще трябва да те научим на основните неща. Съвсем скоро ще можеш да работиш на трапеца.
— Какво? Да подскачам по мачтите с лъскаво трико?
Идеята си имаше своята привлекателност.
— Не точно. Използва се едно платно — трапец — и се надвесваш над водата.
— Заради удоволствието?
— Виж това ми хареса — отвърна през смях. — Заради скоростта, за да се балансира силата.
— Да се надвесиш над водата — замислено повтори тя и погледна към сушата. — Това също може да ми хареса.
Остави я да нагласи кливера под зоркото око на Сет. Хареса й усещането на платното в ръцете и съзнанието, че отговаря — повече или по-малко — за издуващото се бяло парче плат. Заобиколиха малката пясъчна ивица на остров Танджър и с удоволствие наблюдаваше бързите маневри с платната, работата в екип, за да се поддържа скоростта, докато се променя курсът.
Кам беше свалил фланелката си и гърбът му блестеше от слънце, пот и вода. Макар ръцете леко да я наболяваха от непривичната работа, тя не се оплакваше. Вместо това изпита глуповато задоволство, когато Кам й каза, че е добър юнга.
Обядваха някъде край Литъл Чоптенк, близо до един полуразрушен кей, в компанията на птиците. Слънцето грееше ярко на ясносиньото небе, а температурата се беше повишила над двайсет градуса — до лятото оставаха още няколко седмици.
Решиха да се разхладят. Фулиш пляскаше жизнерадостно, докато Сет се гмуркаше под огледалната повърхност и плуваше като делфин.
— Страхотно се забавлява — тихо продума Анна. В момента нямаше и следа от предизвикателното и сърдито момче, което първия път бе интервюирала. Чудеше се дали и то го осъзнава.