— Защо не си махнеш вратовръзката? — предложи тя.
— Трябва ли, щом след малко излизаме? — попита тя.
— Само за момент.
Гледаше го как сваля вратовръзката си. Добър брак беше. Помагахме си един на друг. Хранеше ме, миеше ме и ме обличаше, когато бях болна, грижеше се добре за мен… Четиридесет и пет години, а меденият месец в Милс Вали… сякаш беше завчера.
— Защо не разкараш обеците — предложи й той. — И те са нови, нали? Изглеждат ми тежки.
— Наистина натежават малко. — Махна ги.
Седяха в удобните си меки столове до застланите със зелено сукно масички, върху които бяха наредени шишенца с арника, хапчета и капсули, серуми, сиропи за кашлица, възглавнички, ремъци и кесии, мазила, мехлеми, лосиони, инхалатори, аспирин, хинин, прахчета, оръфани от милиони бавни игри блекджек тестета, книги, които си бяха чели под нос един на друг в малката тъмна стая на светлината на единствената крушка, а гласовете им се носеха като нощни пеперуди през сенките.
— Май ще си сваля обувките — рече той. — За сто и двайсет секунди, преди да изтичаме отново навън.
— Не е хубаво краката ти през цялото време да са затворени.
И двамата си събуха обувките.
— Елма?
— Да? — погледна го тя.
— Нищо — каза той.
Чуха тиктакането на часовника над камината. Уловиха се, че му хвърлят погледи. Два следобед. Само шест часа до осем.
— Джон?
— Да?
— Няма значение.
Продължиха да седят.
— Дали да не обуем вълнените пантофи? — запита се той.
— Ще ида да ги взема.
Донесе пантофите.
Нахлузиха ги и въздъхнаха блажено от мекия допир.
— Ааааах!
— Защо си още със сако и жилетка?
— Знаеш ли, новите дрехи са същинска броня. — Свали сакото, а след него и жилетката.
Столовете заскърцаха.
— Я, вече е четири — обади се по едно време тя.
— Времето направо лети. Вече е много късно за излизане, не мислиш ли?
— Прекалено късно. По-добре да си починем малко. Можем да поръчаме такси за вечерята.
— Елма. — Облиза устни.
— Да?
— Ох, забравих. — Извърна очи към стената.
— Защо ли не се отърва от дрехите и не сложа халата? — запита се той пет минути по-късно. — Мога да се облека за миг, преди да тръгнем за голямата гощавка.
— Ето това е разумно решение — съгласи се тя. — Джон?
— Имаш да ми казваш нещо ли?
Тя погледна новите обувки, които лежаха на пода. Спомни си нежното докосване по ходилото, бавното милване на пръстите.
— Не.
Заслушаха се в биенето на сърцата си в притихналата стая. Седяха и въздишаха в халатите си.
— Просто съм мъничко уморена. Не много, нали разбираш? — каза тя. — Само мъничко.
— Естествено. Какъв ден беше само. Какъв ден.
— Не можеш просто да се втурнеш навън, нали така?
— Затова по-полека. Вече не сме в първа младост.
— Така е.
— И аз съм малко изтощен — небрежно призна той.
— Може би… — Тя хвърли поглед към часовника. — Може би няма да е зле да хапнем тук тази вечер. Винаги можем да излезем на вечеря и утре.
— Наистина умно предложение — каза той. — И без това не умирам от глад.
— Странно, аз също.
— Но после ще идем на кино, нали?
— Разбира се!
Задъвкаха сирене и стари сухари, досущ като мишки в тъмното.
Седем часа.
— Знаеш ли, нещо ми стана зле — обади се той.
— Нима?
— И гърбът ме наболява.
— Искаш ли да те разтрия?
— Благодаря, Елма, златни ръце имаш. Разбираш как се прави масаж — нито силно, нито слабо, а точно както трябва.
— Краката ми горят — рече тя. — Май няма да стигна до киното.
— Е, тогава друг път — каза той.
— Чудя се дали му няма нещо на това сирене? Май имам киселини.
— И ти ли забеляза?
Погледнаха шишенцата на масата.
Седем и половина. Осем без четвърт.
— Почти осем е.
— Джон!
— Елма!
Бяха го казали едновременно.
Разсмяха се стреснато.
— Какво има?
— Казвай.
— Не, ти казвай!
Замълчаха, заслушани и загледани в часовника. Сърцата им туптяха все по-бързо и по-бързо. Лицата им пребледняха.
— Май ще взема малко мента за стомаха — каза г-н Алегзандър.
— После ми дай лъжичката — каза тя.
Примлясваха с устни в полутъмната стая, осветявана от мъничката крушка.
Тик-так, тик-так, тик-так.
Чуха стъпки по пътеката. По стълбите на верандата. Звънецът иззвъня.
Вцепениха се.
Звънецът иззвъня отново.
Продължиха да седят в тъмното.