Звънецът иззвъня още шест пъти.
— Да не отговаряме — казаха едновременно. Отново се сепнаха, ахнаха и се погледнаха един друг.
— Едва ли е нещо важно.
— Нищо важно. Ще искат да говорят. А ние сме уморени, нали?
— Доста — съгласи се тя.
Звънецът иззвъня.
Чу се тих звън, когато г-н Алегзандър си сипа втора лъжичка мента. Съпругата му изпи бяло хапче с глътка вода.
Звънецът иззвъня безжалостно за последен път.
— Само ще надникна през прозореца — каза той. Остави жена си и отиде да погледне. Самюел Сполдинг слизаше по стъпалата на верандата с гръб към него. Г-н Алегзандър не можеше да си спомни лицето му.
Г-жа Алегзандър вече беше в съседната стая и надничаше тайно през прозореца. Видя на улицата жената от клуб „Напръстник“, която тъкмо завиваше по пътеката, когато мъжът слезе по стъпалата. Срещнаха се. Гласовете им замърмориха тихо в спокойната пролетна вечер.
Двамата непознати погледнаха едновременно към тъмната къща.
Внезапно се разсмяха.
Отново погледнаха къщата. После тръгнаха по пътеката и се отдалечиха заедно по улицата под осветените от луната дървета, като се смееха, клатеха глави и разговаряха, докато не изчезнаха от поглед.
Когато г-н Алегзандър се върна в дневната, жена му вече беше наляла топла вода в малкото корито, в което можеха заедно да накиснат краката си. Беше донесла и ново шишенце арника. Чу я как мие ръцете си. Когато се върна от банята, миришеше на сапун вместо на пролетна върбинка.
Седнаха и си натопиха краката.
— Май ще е по-добре да върнем билетите за съботното представление — каза той. — Както и за онази благотворителна сбирка следващата седмица. Кой знае какво може да стане дотогава.
— Добре — съгласи се тя.
От пролетния следобед сякаш бяха минали милион години.
— Чудя се кой ли звъня — каза тя.
— Не знам — отвърна той и посегна за ментовия сироп. Отпи глътка. — Какво ще кажете за един блекджек, госпожо?
Тя се настани в стола си и едва доловимо изви тяло.
— Нищо против.