Кърт натисна копчето на дистанционното няколко пъти и на монитора се появи затворническата килия. Стефани крачеше напред-назад като котка в капан. Сякаш нарочно се движеше така, за да го дразни.
Не можеше повече да я гледа и рязко стана. След миг отново се отпусна на стола. Когато Спенсър Уингейт и Пол Сондърс пристигнаха задъхани, Кърт бе възвърнал равновесието си. Мълчаливо ги погледна, но не помръдна.
— И какъв е големият проблем? — попита Спенсър.
Кърт се зарадва да ги види обезумели. Така си връщаше за мижавата оценка, която му бяха дали за усилията при изграждането на системата за безопасност в новия комплекс. Направи им знак да мълчат и ги поведе към стаята с мониторите. Когато влязоха, затвори вратата. С жест ги покани да заемат двата стола, а той остана прав.
— Какво, по дяволите, е толкова спешно? — загубил търпение, попита Спенсър. — Хайде, изплюй камъчето!
— Регистрирах нахлуване в помещението с яйцеклетките — отвърна Кърт. — Попаднахме в ситуация, която компрометира програмата ни за доставка на яйцеклетки.
— О не! — извика Пол.
Той бе готов да скочи от мястото си. Програмата за доставка на яйцеклетки играеше основна роля в бъдещите планове на клиниката и нейната репутация.
Кърт кимна, доволен от реакцията му.
— Кой? — попита Пол. — Вътрешен ли е?
— И да, и не — без да преувеличава, отговори Кърт.
— Стига, де! — не издържа Спенсър. — Няма да си играем на гатанки.
— Шпионинът, който проучваше регистъра, е заловен.
— Слава богу! — изломоти Пол. — Тази персона наистина ли разлистваше регистъра?
Кърт посочи към централния монитор. Стефани бе спряла да крачи из килията и сега седеше на желязната кушетка. Без да ще, тя гледаше право в миникамерата. Беше разстроена.
В стаята настъпи тишина. И тримата се взираха в монитора.
— Защо не се движи? — попита Спенсър. — Нали е добре?
— Нищо й няма — увери го Кърт.
— Виждам кръв на бузата й.
— Падна, като идваше насам.
— Какво си й сторил? — погледна го подозрително Спенсър.
— Оказа съпротива и се наложи да я укротя.
— Боже мой! — възкликна Спенсър; каквото и да бе станало, случаят не бе толкова спешен, както се опасяваше той, но все пак бе достатъчно сериозен. — Защо държи ръцете си зад, гърба?
— В белезници е.
— В белезници! — учуди се той. — Не е ли прекалено? Макар да съм ти благодарен, че поне не си я застрелял на място.
— Спенсър — обади се Пол. — Трябва да сме благодарни за бдителността му, а не да го критикуваме.
— Това е стандартна процедура: като хванеш престъпник, го закопчаваш — отсече Кърт.
— Да, но си я заключил в затворническа килия, за бога! — възкликна Спенсър. — Можеше поне да й свалиш белезниците.
— Забрави белезниците за малко — предложи Пол. — Нека се съсредоточим върху поведението й. Не ми харесва, че е била при яйцеклетките, още по-малко, че е надничала в регистъра. Тя не гледа с добро око на проекта ни, особено на терапията със стволови клетки, която прилагаме.
— Малко е надута, това е вярно — призна Спенсър.
— Не искам да провали програмата ни с яйцеклетките. Не че има какво да направи тук, на Бахамите, но… — заяви Пол. — Не е като да сме в Щатите. Но все пак името ни може да пострада. Трябва да се погрижим това да не стане.
— Ами ако двамата с Лоуъл са дошли именно с такава цел? — предположи Спенсър. — Ами ако тази история за лекуването на някакъв пациент е само една измама? Може да се занимават с промишлен шпионаж и целта им да е да откраднат лаврите ни.
— Учени са — отвърна Пол.
— Откъде си толкова сигурен? — усъмни се Спенсър, отмести поглед от монитора и се взря в заместника си. — Когато става дума за учени, ти си твърде лековерен.
— Моля, моля! — отсече Пол.
— Е, не го вземай много навътре. Знаеш за какво говоря. Тези двамата наистина са защитили докторати.
— Което може да се дължи на липсата им на творческа мисъл — отвърна Пол. — Няма нужда да си защитил докторат, за да направиш смайващи научни открития. Но трябва да ти заявя, че що се отнася до работата им тук, те не ни лъжат. Със собствените си очи се уверих в ефективността на НХТСК.
— Независимо от това, пак биха могли да те измамят. Бъди сигурен. Те са професионални учени, а ти не си.