Пол извърна поглед за миг, за да се успокои. Спенсър бе последният човек на земята, който би могъл да дава преценка кой е и кой не е истински учен. Той си беше търговец в бяла престилка; а дори и в търговията не беше кой знае колко добър.
След като си пое дълбоко въздух, Пол погледна към шефа си:
— Сигурен съм, че извършват истински оригинални манипулации с клетки и имат точно определена цел, защото взех някои от клетките, в които бяха вкарали ДНК от Христос. Резултатът е невероятен, а клетките са изумително жизнени. Проверих дали функционират и се оказа, че наистина функционират.
— Чакай малко — прекъсна го Спенсър. — Нима искаш да ме убедиш, че въпросните клетки съдържат ДНК от Христос?
— Не, разбира се.
Пол едва се сдържаше. Понякога, когато дискутираше със Спенсър по въпроси на молекулярната биология, имаше чувството, че разговаря с петгодишно дете. — Не разполагам с проби на божията ДНК. Опитвам се само да ти кажа, че със себе си носят фибробласти от болен от Паркинсон, когото имат намерение да лекуват. Извлекли са дефектните гени и са ги заместили с гени от кървавите петна върху Торинската плащеница. Вече са го направили и работят върху лечебните клетки. Говоря ти истината. За мен няма никакво съмнение, че се занимават именно с това. Сто на сто! Вярвай ми!
— Добре, добре — повтори Спенсър — Предполагам, че след като беше с тях в лабораторията, трябва да повярвам на думите ти, че са тук с терапевтична мисия. Но ако приемем това за даденост, остава въпросът с идентичността на пациента им, за което също те послушах. Обеща, че ще научиш кой е той. Разполагаме с малко повече от седмица, докато лечението му започне, а още сме в пълна неизвестност по този въпрос.
— Е, това е друга работа.
— Да, но двата въпроса са свързани помежду си. Ако в най-скоро време не разберем името му, няма да можем да се облагодетелстваме от тази операция, това е сигурно. Какво му е чак толкова трудното?
Пол погледна към Кърт.
— Кажи му!
Кърт се прокашля и започна:
— Задачата се оказа много по-мъчна, отколкото предполагах. Още преди да пристигнат в Насо, ние претърсихме и апартамента, и работното им място. Когато пристигнаха, получихме достъп до персоналните им компютри, а нашият компютър проучи хард дисковете им: нищо! Добрата новина е, че тъкмо днес поставих бръмбар в мобилния на жената. Исках да го сложа още в деня на пристигането й, но не можах. Тя винаги го държеше у себе си.
— Поставил си устройството, докато се намира в килията? — попита Спенсър. — Не се ли притесняваш, че ще заподозре нещо?
— Не — отвърна Кърт. — Вкарах го, преди да я заловя. Днес за първи път тя остави телефона си в лабораторията и отиде в столовата. Тъкмо привършвах с монтажа на устройството, когато тя неочаквано се върна и тръгна към стаята с яйцеклетките. Проследих я.
— Тогава защо не я спря, а я остави да влезе? — попита Спенсър.
— Исках да я заловя на местопрестъплението — каза Кърт и на устните му се появи похотлива усмивка.
— Мисля, че и аз бих искал да я хвана на местопрестъплението — усмихна се по същия начин Спенсър.
— Оказва се, че сме в много добри позиции — обади се Пол. — Още в самото начало Кърт твърдеше, че мобилният й телефон ще ни доведе до пациента.
— Наистина ли? — попита Спенсър.
— Да — отговори Кърт. — Но имаме и друга възможност. Можем да поискаме да ни съобщи името му, а в замяна на това да я освободим.
Двамата шефове на клиника „Уингейт“ се замислиха над предложението и се спогледаха. Първи проговори Спенсър:
— Идеята не ми харесва — поклати глава той.
— Защо? — попита Пол.
— Защото мисля, че няма да ни го кажат и защото така ще разберат, колко много държим да го научим — отвърна Спенсър. — Очевидно, за тях е много важно да запазят името на пациента си в тайна; в противен случай вече щяхме да го знаем. При положение, че са постигнали целия този напредък в лабораторията, те могат да си съберат багажа и да отидат някъде другаде за финалния стадий на лечението. Не искам да поставям под заплаха другите двайсет и две хиляди и половина, които трябва да ни заплатят. Не е кой знае колко, но все е нещо. Освен това ще разберат, че блъфираме. Ако искаме да я държим в килията, трябва да затворим и него, а не можем. Ще побеснее, като разбере къде е и как са се отнесли с нея.
— Имаш право — отвърна Пол. — Предпочитам да ни обещае, че ще пази в тайна онова, което е видяла и да я освободим. При сегашните обстоятелства така е най-разумно. Може да е на друго мнение, но ще трябва да го пази за себе си. Имам чувството, че доктор Лоуъл ще бъде на наша страна. Непрекъснато се опитва да извини арогантността й.