Спенсър вдигна поглед към Кърт.
— Значи вярваш, че с помощта на подслушвателното устройство, което си монтирал в телефона й, ще успееш да узнаеш името на пациента?
Кърт кимна с глава.
— Мисля, че трябва да следваме този план — продължи Спенсър. — Ще я притиснем да обещае да запази в тайна онова, което е видяла.
— Добре — съгласи се Пол. — Но къде е доктор Лоуъл?
— В столовата — каза Кърт и премести погледа си към монитор дванайсет. — Поне преди малко беше там.
— Много е важно, че доктор Д’Агостино е отишла сама в стаята с яйцеклетките — додаде Пол.
— В какъв смисъл? — попита Спенсър.
— Според мен доктор Лоуъл е нямал никаква представа, какво прави тя.
— Може и да си прав.
— Доктор Лоуъл е на път за лабораторията — обади се Кърт.
Той посочи един от мониторите и очите на двамата се насочиха натам. Даниел вървеше с бърза и решителна стъпка от сграда три към сграда едно. С ръката си крепеше моливите и химикалките в горния джоб на сакото си. Стигна до сграда едно и изчезна във входа.
— Кой е мониторът за лабораторията? — попита Пол и Кърт му го посочи.
Видяха Даниел да се появява от ляво. Спенсър предположи, че той търси Стефани. Кърт го проследи с помощта на дистанционното управление. Като видя, че я няма в лабораторията, Даниел надникна в кабинета им. Дори мушна глава в дамската тоалетна. После забърза към офиса на Меган Финиган.
— Мисля, че ако знаеше къде е, щеше да тръгне направо към помещението с яйцеклетките — обади се Пол.
— Логично — отвърна Спенсър.
Пол взе телефона и набра вътрешния на Меган.
— Ще уведомя главната лаборантка къде доктор Лоуъл може да открие сътрудничката си.
— Или каквато му е там — презрително допълни Спенсър.
— Не мога да знам. Между впрочем, Кърт, как е успяла да влезе в стаята с яйцеклетките?
— Използвала е пропуска си за клиниката — отвърна Кърт.
— Макар, че представих на административното ръководство списъка на секретните обекти още преди месец, достъпът до това помещение все още не е поставен при специален режим.
— Вината е моя — каза Пол и затвори телефона след краткия разговор с Меган Финиган. — Просто ми изскочи от ума при всичките ми задължения около клиниката. Освен това не сме и мислили, че в лабораторията ще работят външни хора.
Спенсър стана от стола.
— Хайде да отидем и да си поговорим със съблазнителната докторка, преди доктор Лоуъл да е пристигнал. Може да помогне при преговорите ни. Кърт, засега не искам да се месиш.
Спенсър и Пол излязоха в коридора и се отправиха към килията.
— Доста странен обрат на събитията — прошепна Спенсър. — Но със сигурност не е толкова лошо, колкото си мислех, когато тичах за насам.
ГЛАВА 20
19:56 часа, понеделник, 11 март 2002 година
Когато работата опреше до действие, Гаетано ставаше пълен реалист. Колкото и да му се щеше да пристигне в Насо и да довърши онова, което бе започнал, той изпитваше безпокойство. Безпокоеше се за пистолета. Той трябваше да е свестен, защото без добро оръжие нищо нямаше да се получи. Нямаше начин нито да пребие до смърт онзи шмекер, нито да го удави във ваната, нито да го удуши, както показваха по филмите. Да пребиеш някого не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Нужен бе план. Трябваше да стане бързо, в отдалечена местност, което да му осигури безпрепятствено бягство и за тази цел най-доброто оръжие бе пистолетът. Безотказен пистолет със заглушител.
Проблемът бе в това, че акцията зависеше от хора, които Гаетано не познаваше и които не го познаваха. Някой щеше да го посрещне, когато се приземи на острова, но нямаше гаранции, че това ще се случи. Тъй като пътуването бе планирано набързо, нямаше резервен план, нямаше как да си осигури и други контакти, можеше само да позвъни на Лу в Бостън, но в извънработно време щеше да е трудно да го открие. Дори тайнственият човек да се появи на летището, възможно беше в суматохата да не могат да се засекат, тъй като никой от двамата не знаеше как изглежда другият. На всичко отгоре Гаетано трябваше да се върне още на другия ден, тъй че и факторът време не беше на негова страна.
Имаше още нещо: Гаетано не обичаше да лети в малък самолет. В големи — да, защото можеше да се абстрахира от мисълта, че е във въздуха. Но малките бяха друго нещо, а този, в който се намираше в момента, бе възможно най-малкият. На всичко отгоре самолетчето се тресеше като електрическа четка за зъби и се въртеше в небето като топка за билярд.
Беше хванал полет на вътрешните авиолинии до Маями и там се бе прехвърлил на самолета, в който беше в момента. Когато излетя от Маями, слънцето залязваше и сега отвън бе тъмно като в рог. Опитваше се да не мисли какво има под подскачащия самолет, но всеки път, когато двигателите неистово изгърмяваха, без да иска си представяше огромния черен океан отдолу и сърцето му се стягаше. Гаетано си имаше една тайна: не можеше да плува и дълбоката вода бе неговият кошмар.