Той огледа останалите пътници. Те не разговаряха помежду си и изглеждаха ужасени като него. Повечето се взираха с празен поглед в пространството пред себе си. Някои бяха включили лампичките над главите си и четяха. В общата тъма те изпъкваха като светещи локви сред черна, лепкава кал. Стюардесата седеше с лице към тях и отегченото й изражение му даваше някаква сигурност, въпреки че допълнителните ремъци на предпазния й колан, които минаваха през раменете й, сякаш очакваше да се случи най-лошото, го караха да бъде нащрек.
Внезапно самолетът мощно се разтресе. Сякаш някакво тяло се блъсна в тях. Дъхът му секна, но нищо не последва. Усети, че гърлото му пресъхва и с мъка преглътна. Примири се със съдбата си, затвори очи и се облегна назад. В същия мит от микрофона долетя гласът на пилота, който ги уведомяваше, че скоро ще се приземят.
Гаетано заби нос в стъклото на илюминатора и погледна надолу. Черният мрак бе отстъпил място на примигващите в далечината светлини. Той въздъхна с облекчение. По всичко личеше, че и този път ще оживее.
Последва глухо тръскане и най-после самолетът се приземи. Двигателите затрещяха, Гаетано усети как пилотът уби скоростта. Улови се за облегалката пред себе си. Бе тъй щастлив, че е на твърда земя, че дори се усмихна на пътника вдясно. Онзи отвърна на усмивката му. Гаетано се обърна към илюминатора и, вече спокоен, се отдаде на мислите си за пистолета, който трябваше да получи.
Самолетът не бе пълен и слизането стана бързо, а Гаетано бе сред първите, които стъпиха на асфалта. Дълбоко вдиша топлия тропически въздух и в същото време изпита огромно удоволствие, че усеща земя под краката си.
Стиснал малката си пътна чанта, той влезе през вратата и спря. Не знаеше какво да прави. Надяваше се, че поради едрото му телосложение лесно ще го забележат, но никой не се приближи. Носеше същите баровски дрехи, с които беше при първото си посещение: хавайска риза на цветя с къси ръкави, светли памучни панталони и тъмносиньо сако. Притиснат от тълпата зад него, той се придвижи напред. Реката от хора го тласкаше към гишето за проверка на паспортите. Когато редът му дойде, той подаде документите си. Служителят се канеше да удари печата, когато забеляза, че съвсем наскоро е бил отново на островите и че посещението му е продължило само един ден. Въпросително го погледна.
— Първият път бе нещо като проверка — обясни Гаетано. — Мястото ми хареса и сега идвам на почивка.
Служителят не отговори. Сложи печата, бутна паспорта към него и се обърна към следващия пътник.
Гаетано продължи покрай чакащите за багажа и се отправи към митницата. Като видяха, че в ръката си носи американски паспорт и че е само с пътна чанта, митничарите му махнаха да минава. Излезе през двете двойни врати, които се отвориха автоматично пред него. Зад подвижния железен парапет се тълпяха хора и с нетърпение се взираха в отворените врати да зърнат семействата и близките си. Никой не проявяваше интерес към него.
Тъй като не знаеше как да постъпи, Гаетано продължи да върви. Трябваше да мине отстрани и да се слее с пъстрата тълпа. Повървя още малко, спря и се огледа с надеждата да установи зрителен контакт с евентуалния си посрещач. Никой не му обърна внимание. Почеса се по главата, като се чудеше какво да прави. Тъй като нямаше по-добър план, той се отправи към гишето за наемане на автомобили и се нареди на опашката.
Петнайсет минути по-късно държеше в ръка ключовете за друго чероки, този път зелено на цвят. Върна се в чакалнята за международни полети и тъкмо щеше да се обади на Лу, когато някой го потупа по рамото.
Гаетано рефлективно се извърна, готов за бой. Озова се очи в очи с най-черния и най-плешив човек, когото бе виждал някога. Със златните вериги на врата му можеше да се въоръжи цяла банда, а темето му блестеше толкова силно, че Гаетано примижа. Мъжът отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред гърдите си, за да парира евентуален удар. В едната си ръка държеше набръчкан кафяв плик.
— Спокойно, човече! — каза човекът с онзи живописен бахамски акцент, който помнеше от първото си посещение на островите. — Няма да ти направя нищо лошо.
Гаетано се смути от собствената си агресивност и се опита да се извини.
— Няма. проблем, човече — напевно продължи мъжът — Ти ли си Гаетано Барезе от Бостън?