Възприе същия подход, както при първото си посещение тук и се отправи към сградата, в която се помещаваше апартамент 108. Беше осем и половина вечерта, така че професорът и приятелката му трябваше да са на вечеря, ала все пак искаше първо да провери в стаята. С бавна походка се размина с неколцина елегантно облечени гости.
Когато наближи сградата, Гаетано се отправи към моравата откъм океана. Продължи и стигна почти до наклона към плажа. После зави и тръгна по протежение на брега към сградата. Бе толкова близо до водата, че чуваше нежния плясък на вълните отдясно. Нощта бе великолепна — по обсипаното със звезди небе се виждаха перести облачета, осветени от ярката кръгла луна. Лекият бриз нежно шумеше в листата на палмите. Гаетано отлично разбираше защо хората предпочитат този хотел.
Когато се изравни с апартамент 108, така че да може да погледне през прозорците, тръпки полазиха по гърба му и той усети как се възбужда и колко много се вълнува. Не само че всички лампи вътре светеха и завесите не бяха дръпнати, а и двамата, професорът и приятелката му, най-спокойно си стояха вътре и се виждаха в пълен ръст! Не можеше да повярва на късмета си. Щеше да изпълни задачата си толкова лесно и тъй бързо, че за миг усети как сърцето му затупа бързо-бързо в очакване на предстоящото насилие. Ала възбудата му спадна, когато си даде сметка какво точно вижда. Примигна няколко пъти, за да се увери, че очите му са наред. Нещо странно ставаше с професора и сестрата на Тони. Те пърхаха като птички… след малко започнаха да изтупват някакво одеяло. Вратата към коридора зееше отворена и телевизорът работеше.
Привлечен от смущаващата гледка, той прекоси тъмната морава. Инстинктивно мушна ръка в левия джоб на панталоните си и сграбчи пистолета. Внезапно спря. Изпита разочарование. Хората, които наблюдаваше, не бяха неговите жертви, а две камериерки, които оправяха леглата.
— Ядец! — изпъшка той и унило поклати глава.
Постоя още няколко минути в тъмнината. Така беше по-добре. Ако бе отишъл до стъклото и бе дръпнал спусъка, възбудата му щеше да трае прекалено кратко. Щеше да е твърде лесно и твърде бързо. Далеч по-добре бе да се крие и да дебне, да се изложи на опасност и да разчита на опита и уменията си, докато докопа плячката. Беше по-вълнуващо, по-възбуждащо.
Гаетано пусна пистолета, сви крак, за да усети заглушителя върху кожата си и оправи сакото си. Обърна се и се отправи към вътрешността на района. Ако професорът и приятелката му не са на вечеря, сигурно се разхождат наоколо.
Първият ресторант се намираше значително по-близо до плажа, отколкото сградата на хотела и Гаетано тръгна успоредно на брега. Френските прозорци излизаха направо на плажа и той бе достатъчно близо, за да чува разговорите на посетителите. Ускори крачка и побърза да излезе извън обсега на светлината, бликаща отвътре. Страхуваше се да не би професорът да го познае. Това бе проблем, защото, ако го видеше, щеше да повика охраната, може би дори полицията.
Гаетано влезе през входа, като се озърташе. Мина покрай чакащите за маса гости, спря пред вратата на салона и заоглежда посетителите. Когато се убеди, че професорът, че е вътре, побърза да излезе.
Отправи се към по-обикновения ресторант с барплота в средата, който знаеше от първото си идване. Бе построен точно на края на плажа и със сламения си покрив приличаше на огромно тики. Беше претъпкан с гости, особено барът. Внимателно направи едно кръгче, като се движеше между бара и масите в периферията на кръглата зала. Професорът го нямаше и тук.
С мисълта, че жертвата му вероятно е излязла от хотела за вечеря, Гаетано тръгна по алеята, която отвеждаше в централната сграда. Имаше намерение да се настани на същото място, откъдето ги бе видял първият път. Надяваше се отново да се възползва от фруктиерите с плодове. От вкусните аромати, които се носеха около двата ресторанта, устата му се пълнеше със слюнка.
В главното фоайе имаше няколко души. За жалост, диванът на Гаетано бе зает от мъж и жена, които разговаряха с друга двойка на фотьойлите срещу тях. Той се завъртя край малкия бар и купата фъстъци върху него. По една случайност барманът бе същият, с когото Гаетано си бе бъбрил при предишното си посещение. От тук се виждаше входът, макар и не толкова добре, но това му бе достатъчно.