— Хей! — обади се барманът и протегна ръка. — Къде пропадна?
Гаетано леко се разтревожи от факта, че служителят го позна, макар да се срещаше с десетки гости всеки ден. Усмихна се, стисна му ръката и си взе шепа фъстъци. Барманът бе родом от Ню Йорк, което бе темата на разговора им преди седмица и половина.
— Какво ще пиеш? — попита го той.
Гаетано зърна едрата фигура на един от охраната на хотела да се появява на вратата. С ръце на хълбоците, той оглеждаше помещението. Носеше безличен тъмен костюм. Отдалеч се познаваше, че е от охраната, защото в лявото си ухо имаше слушалка, а кабелът й висеше изпод сакото му.
— Една кока-кола ще ми дойде добре — отвърна Гаетано.
Трябваше да се отпусне и да върши нещо, за да се слее с гостите. Приседна върху високото столче пред бара с изпънат ляв крак, за да не подпира заглушителя на скрития в джоба му пистолет.
— С малко лед и парченце лимон ще стане идеална.
— Имаш ги, друже — каза барманът.
Отвори бутилката кока-кола и напълни чаша с лед. Отряза парченце лимон, прекара го по ръба на чашата и наля напитката пред очите му.
— Приятелите ти още ли са в хотела?
Гаетано кимна с глава.
— Трябваше да се срещнем тук тази вечер, но не са в стаята си, няма ги в нито един от двата ресторанта.
— Надникна ли в английския двор?
— Какво е това? — попита Гаетано, като с периферното си зрение установи, че охранителят се върна в приемната.
— Всъщност, той е най-добрият ни ресторант — обясни барманът. — Работи само вечер.
— Къде се намира?
— От приемната тръгваш вляво. Минаваш през вратата и си там. Буквално в двора на най-старата хотелска сграда.
— Ще опитам — каза Гаетано.
Изгълта напитката си на един дъх и се намръщи от щипещата газираната течност в устата си. Остави една банкнота на бара и я покри с длан.
— Благодаря, приятел!
— Няма защо — усмихна се барманът и прибра банкнотата.
Гаетано изкачи двете стъпала до приемната, като внимаваше за охранителя. Видя го да разговаря с главния портиер. Следвайки указанията на бармана, той сви в ляво, влезе в една врата, която отделяше помещението с климатичната инсталация от двора и се озова в ресторанта. Той представляваше продълговато правоъгълно пространство, осеяно с палми, екзотични цветя и дори бликащ фонтан досами масите и столовете. Откритият ресторант бе ограден от двуетажната хотелска сграда. По протежение на втория етаж имаше тераса с железен парапет. Във въздуха се носеше приятна музика, изпълнявана от оркестър, който Гаетано не виждаше.
— Какво обичате? — посрещна го тъмнокоса жена, облечена в дълга до глезените рокля на цветя, която бе толкова тясна, че Гаетано се запита дали може да върви, без да вдигне полата си до кръста.
— Просто оглеждам — отвърна той и се усмихна. — Много е красиво…
Макар от коридора на втория етаж да проникваше светлина, осветлението на ресторанта градина идваше главно от високите свещи на всяка маса и от луната на небето.
— Ако искате да вечеряте тук, ще трябва да си направите резервация — обясни жената. — Тази вечер всичко е заето.
— Ще го имам предвид. Имате ли нещо против да поогледам наоколо?
— Заповядайте — отвърна тя и с жест го покани да продължи.
Гаетано зърна стълба към втория етаж и с надеждата, че оттам ще вижда по-добре, се изкачи по нея. Горе вида музикантите. Бяха отместили встрани мебелите, за да имат повече място.
Той тръгна по открития коридор, като плъзгаше ръка по парапета. Отлично виждаше хората на масите долу, поне онези, които не бяха скрити от растенията. Сякаш за негово удобство свещите осветяваха лицата им. Имаше намерение да направи пълен кръг и да огледа всички.
Внезапно спря и косата му настръхна. На не повече от петнайсетина метра, зад цъфналия олеандър, видя професора оживено да разговаря с някого. Докато говореше, той кимаше с глава и сякаш да подчертае думите си назидателно размахваше пръст. Гаетано не виждаше лицето на Стефани, тъй като тя седеше с гръб към него. Бързо отстъпи назад, за да използва прикритието на олеандъра. Следваше забавната част. Ако имаше пушка с мерник, щеше да уцели професора от мястото си, но за жалост нямаше. Знаеше, че с пистолет, дори такъв като неговия, трябваше да си над самата мишена, за да си сигурен, че ще улучиш. Реши да изчака по-удобен момент.
Огледа се. След като откри влюбените птички, започна да се чуди къде да се скрие и да дочака края на романтичната им вечеря. Щом свършат, най-вероятно ще се отправят към апартамента си по една от тъмните, изолирани алеи, които бяха изключително удобни за планирания удар. В най-лошия случай щяха да тръгнат да се разхождат по плажа, което също щеше да бъде удобно за Гаетано. Най-после всичко си идваше на мястото.