— В колежа преминах курс по история — отговори Стефани. — Той включваше и кратък преглед на история на изкуството, който си спомням по-добре, отколкото останалите предмети.
— Понякога ме удивляваш.
Той протегна ръка и докосна мраморната възглавница, върху която жената бе полегнала.
— Колко странно, че хората са можели да обработват мрамора по такъв начин, че да изглежда мек. Погледни, каменните гънки изглеждат като истински плат!
— Даниел! — прошепна тревожно тя.
Той се изправи и се опита да разгадае изражението на лицето й в тъмнината. Стефани се взираше зад гърба му по посока на басейна. Проследи погледа й, но не забеляза нищо необикновено в осветените от луната дървета и храсти.
— Какво има? Виждаш ли нещо?
— Само преди миг — отвърна Стефани. — С периферното си зрение улових, че нещо шавна. Мисля, че зад балюстрадата има някой.
— И какво от това? И други хора се разхождат като нас — тук е толкова красиво! Не е логично да сме сами в огромния парк.
— Така е, но ми се стори, че този някой се скри, когато се обърнах натам. Сякаш не искаше да го видим.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита невярващо Даниел. — Че някой ни шпионира ли?
— Ами, нещо такова.
— О, я стига, Стефани! Въпросът ми не беше сериозен.
— Да, но аз съм напълно сериозна. Мисля, че наистина видях някого.
Тя се повдигна на пръсти и се взря в тъмнината.
— Тук има още някой! — развълнувано прошепна тя.
— Къде? Никого не виждам.
— Отзад, при басейна. Някой се скри в сенките до бара.
Даниел я хвана за раменете и я обърна с лице към себе си. Тя се опита да се изтръгне.
— Хей! Хайде, отпусни се! Нали дойдохме, за да се разсеем? Денят бе напрегнат и за двама ни, особено за теб.
— Може би трябва да се върнем и да се разходим по брега, където е по-оживено. Този парк е твърде голям, твърде тъмен и отдалечен.
— Отиваме в манастира — каза Даниел и посочи към хълма. — И двамата се интересуваме от него и, както споменах преди малко, и двамата имаме нужда да се оттеглим от суетата на реалността. Нощта е най-подходящото време за разглеждане на руини. Така че, вземи се в ръце и да вървим!
— Ами ако наистина тук има някой и той се крие зад балюстрадата?
Стефани изви врат, за да види какво има зад декоративния храст.
— Искаш ли да изтичам до там и да проверя? Ако такова е желанието ти, с радост ще го сторя, за да се успокоиш. Нормално е да си напрегната. Но ние сме в района на хотела, за бога! Тук е пълно с охрана, забрави ли?
— Предполагам, че е така — съгласи се с нежелание Стефани.
Споменът за похотливата усмивка на Кърт нахлу в главата й с пълна сила. Имаше много причини да е на ръба на нервна криза.
— Кажи, искаш ли да отида и да проверя?
— Не, искам да останеш при мен.
— Хайде тогава! Да се изкачим до манастира — настоя той, улови я за ръката и я поведе към централната алея, която преминаваше през терасираните градини и по широките стълби се изкачваше до билото на хълма, където се издигаше манастирът. За разлика от тъмния парк, той бе осветен с прожектори отдолу и готическите му арки изпъкваха върху кадифения фон на звездното небе. Отдалеч напомняше истинско бижу.
Изкачваха терасите една по една и заобикаляха фонтаните и скулптурите в центъра на всяка площадка. Забелязаха, че встрани сред дърветата се гушеха още статуи. Някои бяха от мрамор, други — от камък или бронз. Макар да се изкушаваха да ги погледнат, не се отклониха от пътя си.
— Нямах представа, че тук има толкова много изкуство — забеляза Стефани.
— Преди да стане хотел, това е било частно имение — обясни й Даниел. — Поне така пише в брошурата.
— А какво пише за манастира?
— Спомням си само, че е френски и че е построен през дванайсети век.
Стефани изненадано подсвирна с уста.
Изкачиха и последните стъпала, а когато стигнаха до върха, видяха че алеята се пресича от асфалтов път, отделящ манастира от парка. Нямаше как да го забележат от долу, освен ако по пътя не минават коли, а той беше пуст.
— Ето ти изненада — каза Даниел и се огледа; шосето минаваше от изток на запад по средата на остров Парадайз.
— Такава е цената на прогреса — забеляза Стефани. — Обзалагам се, че води до игрището за голф.
Пресякоха шосето, което още излъчваше топлината на отминалия ден и изкачиха няколкото стъпала до върха на хълма, където се извисяваше манастирът. Древната постройка представляваше квадрат без покрив с двойна готическа аркада.
Даниел и Стефани се приближиха. Трябваше да внимават къде стъпват, тъй като тук пътеката не беше равна като долу в парка; тя бе посипана с камъчета и счупени черупки от миди.