— Имам усещането, че манастирът е от онези неща, които изглеждат по-добре от разстояние — предположи Стефани.
— Затова руините трябва да се гледат нощно време.
Те внимателно се движеха по пътеката между двата реда колони. Привикнали с тъмнината, двамата бяха заслепени от осветената старина и трябваше да примижат.
— Тази част тук е имала покрив в миналото — забеляза Стефани.
Даниел погледна нагоре и кимна с глава.
Прекрачиха към вътрешната балюстрада, като заобикаляха камъните по пътя си. Опряха се на древния каменен парапет и се загледаха в централната част. Беше петнайсетина квадратни метра, покрита с камъчета и останки от мидени черупки, събудени от играта на светлосенките.
— Малко е тъжно — поклати глава Стефани. — В миналото тук е бил центърът на действащ манастир, в двора сигурно е имало кладенец, градина с фонтан…
Даниел с интерес оглеждаше вътрешното пространство.
— Тъжното е, че след толкова векове съществуване дори това каменно творение невъзвратимо се руши от тропическото слънце и влажния въздух.
Изправиха се и се обърнаха един към друг.
— Нищо не е вечно — издекламира той и неловко се засмя на патоса си. — Хайде да се разходим по брега!
— Идеята е добра — отвърна Стефани. — Но нека първо отдадем заслуженото внимание на старината. Да минем под аркадата!
Държаха се за ръце и вървяха, като заобикаляха неочакваните препятствия. Блясъкът на прожекторите им пречеше да видят всички детайли. Когато стигнаха на отсрещната страна, те спряха, за да се насладят на гледката към пристанището на Насо. Светлината, която струеше отвън ги затрудняваше и те скоро тръгнаха по обратния път.
Гаетано бе изпаднал в екстаз. И да искаше не можеше да подреди нещата по-добре. Професорът и сестрата на Тони стояха изправени в кръга светлина и когато той се приближи на незначително разстояние от тях, те не го видяха. Можеше да ги причака и в тъмата на парка, но предварително беше отгатнал целта на разходката им и знаеше, че мястото е идеално, за да изпълни замисъла си.
Сестрата на Тони трябваше да бъде съвсем сигурна откъде е дошъл изстрелът, за да не си помисли, че професорът е станал жертва на случайно нападение. Гаетано смяташе, че това е много важно, тъй като тя щеше да поеме компанията след смъртта на приятеля си. Трябваше да й бъде съвършено ясно, че братята Кастиляно не се шегуват, когато имат да вземат пари и когато става въпрос за правилното ръководене на фирмата.
Двойката се намираше в отдалечения край на руината и бавно обикаляше сградата. Гаетано бе заел позиция в неосветената й западна част. Щеше да ги изчака да се приближат на пет-шест метра, преди да излязат на пътеката, където стоеше той.
Докато ги наблюдаваше да завиват зад ъгъла и да се приближават към него, сърцето му лудо заби. С нарастващо вълнение измъкна пистолета от джоба си и провери дали в пълнителя има куршум. Вдигна го на равнището на очите си и се приготви за най-любимото си нещо: действието!
— Мисля, че няма защо да се връщаме на този въпрос — заяви Стефани. — Не тъкмо сега, пък и в бъдеще.
— Извини ме за думите, които ти казах в ресторанта. Но от друга страна, като се замисля, май предпочитам да ме опипат, отколкото да ме пребият. Не твърдя, че да те опипат е по-приятно; просто се понася по-лесно.
— Да не би да е някакво състезание? — с горчивина в гласа попита Стефани. — Не ми отговаряй! Не желая да разговаряме повече за това!
Даниел тъкмо се канеше да й отвърне, но прехапа език и се закова на място.
На пътя им бе изскочила едра, тромава фигура с насочен към тях пистолет. Под дулото светеше малка, червена точка. Мъжът бавно се приближаваше към тях. Широкото му, с плоски черти лице се разтегна в подобие на усмивка. Даниел потръпна. Беше го разпознал. Гаетано стоеше на по-малко от два метра от слисаната двойка.
— Ти ме накара да се върна, копеле! — изръмжа мъжът. — Братята Кастиляно са страшно разочаровани, че не дойде в Бостън и не им върна парите. Мислех, че си разбрал предупреждението ми, но очевидно не си, а това ме прави зъл. Така че, сбогом!
Изстрелът прозвуча оглушително в покоя на влажната нощ. Ръката с пистолета се отпусна бавно встрани, а тялото се олюля и рухна тежко на земята. Даниел отстъпи назад, като повлече и Стефани със себе си. Мускулите на италианеца се свиха в предсмъртен гърч и после всичко застина.
ГЛАВА 22
21:48 часа, понеделник, 11 март 2002 година
Няколко секунди Даниел и Стефани стояха като заковани, втренчили очи в падналия пред краката им мъж. По лицата им бяха изписани потрес, ужас и объркване. Без да промълвят и дума и без да осъзнават кой кого води, те прескочиха ниската стена и хукнаха по обратния път.