— Хрумна ми нещо — каза Даниел. — Очевидно, братята Кастиляно не са се впечатлили от онова, което си казала на майка си по телефона.
— Не можем да сме сигурни, че брат ми им е предал онова, което искахме.
— Както и да е — махна с ръка Даниел. — Въпросът е, че са изпратили бандита да ме пречука, а вероятно и теб. Не знаем колко време ще измине, преди братята да разберат, че техният човек няма да се върне. Нито пък каква ще е реакцията им, когато го разберат. Знаем само едно — ще си помислят, че ние сме го убили. А ние и представа нямаме кой го стори и защо. Това означава, че сме били следени!
— Какво искаш да кажеш?
— Да използваме част от парите на Бътлър, за да си наемем денонощна охрана. Мисля, че разходът е разумен. При това ще продължи само седмица и половина, най-много две.
— Има ли подобни фирми в телефонния указател? — попита примирено Стефани.
— Има доста. За какво си мислиш?
— Объркана съм — призна тя.
— Нужна ни е професионална помощ.
— Както кажеш — отвърна Стефани. — Но смятам, че занапред трябва да сме по-внимателни. Никакви нощни разходки. Как изобщо ни хрумна?
— Сега ми изглежда много глупаво, като имам предвид, че вече ме биха и ме предупредиха.
— Искаш ли да влезеш пръв във ваната? Готова е.
— Не още, влез ти. Искам първо да опитам да се свържа с някоя от фирмите. Колкото по-скоро наемем охрана, толкова по-добре ще се почувствам.
Десет минути по-късно той влезе в банята и седна на ръба на ваната. Отпиваше от чашата с вино. Стефани бе потънала до шията в пяна, а чашата й беше празна.
— По-добре ли си? — попита я той.
— Да, слава Богу. Какво стана, свърза ли се?
— Да. След половин час ще дойде един кандидат. Фирмата се нарича „Фърст Секюрити“. Препоръчаха ми я от хотела.
— Питам се кой все пак го застреля. Кой ни спаси?
Стефани се изправи, покри се с пухкавата хавлия и излезе от ваната.
— Сигурно е някой дяволски добър стрелец. Но как се е озовал там тъкмо навреме?
— Сещаш ли се за някого?
— Само за един, но той е твърде далеч.
— Целият съм в слух.
Даниел опита с пръст водата и пусна още гореща вода.
— Бътлър. Може би е накарал ФБР да ни пази.
— Каква ирония на съдбата! — тъжно се изсмя Даниел и влезе във ваната.
— Имаш ли някакви предположения?
— Нито едно — призна Даниел. — Освен ако не се е намесил брат ти. Може да е изпратил някого да те пази.
Без да ще, Стефани също се изсмя:
— Твоето предположение е още по-странно.
Нощният охранител Бруно Дебианко бе свикнал шефа му, Кърт Хърман, да му звъни по всяко време. Началникът на безопасността в клиника „Уингейт“ нямаше личен живот и тъй като обитаваше жилище в района на клиниката, непрекъснато товареше Бруно с най-различни задачи и му даваше какви ли не заповеди. Някои бяха необикновени и дори абсурдни, но тази вечер Кърт надмина себе си. Малко след десет шефът го бе потърсил на мобилния телефон и го бе инструктирал да вземе един от черните пикапи на „Уингейт“ и да отиде на остров Парадайз, където се намира манастирът „Хънтингтън Хартфърд“. Трябвало да спре само ако на шосето няма никой и когато намали, да загаси светлините на фаровете. Като спре, трябвало да слезе от автомобила и да се приближи до манастира, но да избягва осветените места. Тогава Кърт щял да го посрещне.
Бруно спря на светофара, преди да насочи пикапа нагоре по моста към острова. Никога не бе напускал района на клиниката, за да изпълнява тайнствени мисии като тази. Още по-странното бе, че трябваше да вземе със себе си найлонов чувал. Опитваше се да отгатне, какво може да се е случило, но нищо не му идваше на ум. Сещаше се само за неприятностите, които Кърт имаше в Окинава. Бруно бе служил с него в специалните части и знаеше отношението му към проститутките. Беше се вманиачил на тази тема и когато пристигнаха в Япония, внезапно бе решил да им отмъщава. Бруно не разбираше този вид вендета и сега силно се надяваше случаят да не е такъв. Двамата с Кърт имаха доходен бизнес със Спенсър Уингейт и Пол Сондърс и не искаше той да отиде по дяволите. Ако шефът му се върнеше към тази своя слабост, щяха да имат сериозни проблеми.
По главния път от изток на запад, който пресичаше остров Парадайз, нямаше много автомобили, а след търговския център броят им намаля още повече. Следвайки инструкциите, Бруно загаси фаровете, защото наближаваше манастира. Не му беше трудно да кара без фарове, защото луната светеше ярко и той отлично виждаше бялата осева линия на шосето.