Мина покрай последната горичка и манастирът се показа вдясно от пътя. Отби встрани и спря. Загаси двигателя и излезе от колата. Долу зърна осветения басейн на хотела.
Бруно отиде зад пикапа и отвори задната му врата. Измъкна сгънатия найлонов чувал, мушна го под мишница и се заизкачва по стъпалата към манастира. Когато стигна до осветения район, спря. В порутената постройка не се виждаше никой. Огледа се, като се взираше в тъмните петна на дърветата. Тъкмо щеше да извика Кърт по име, когато шефът му излезе от сенките и застана от дясната му страна. Също като Бруно, и той бе облечен в черно и фигурата му се сливаше с тъмнината наоколо. Махна му да го последва:
— Тръгвай!
На лунната светлина му беше лесно да се движи, но когато навлязоха сред дърветата, положението се промени. Направи няколко крачки и спря.
— Нищо не виждам.
— Не ти и трябва — тихо отвърна Кърт. — Пристигнахме. Носиш ли чувала?
— Да.
— Отвори ципа и ми помогни да го натоваря.
Бруно се подчини. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и той можа да различи силуета на Кърт. Тялото му хвърляше слаба сянка върху земята. Бруно поднесе единия край на торбата към него, той го пое и се наведе към краката на трупа. Опънаха я, сложиха я на земята и подгънаха навън краищата й.
— На три — каза Кърт. — Но внимавай с главата. Малко е потрошена.
Бруно подхвана трупа под мишниците и го повдигна в подходящия момент, докато Кърт се занимаваше с краката.
— По дяволите! — измърмори Бруно. — Кой е този? Да не е бивш бейзболист от отбора на чикагските мечки?
Не получи отговор. Напъхаха група в найлоновия чувал и Кърт дръпна ципа.
— Не ми казвай, че ще носим това двутонно туловище до пикапа — каза Бруно; идеята го плашеше.
— Няма да го оставим тук, я. Бягай да отвориш задната врата на автомобила. Не искам да се туткаме, когато стигнем до колата.
— Дотук добре — задъхан отбеляза Кърт, когато няколко минути по-късно затвориха вратата на пикапа. — Да се махаме, преди късметът да ни е изневерил.
Бруно седна на волана. Преди да се настани на мястото до него, Кърт хвърли черната си раница на задната седалка.
— Накъде? — попита Бруно и запали двигателя.
— Давай към паркинга на хотела. В джоба на този тип има ключове от нает джип. Искам да го открия.
Направи обратен завой и мълчаливо потеглиха. Бруно си умираше да попита чий, по дяволите, е трупът отзад, но не посмя. Познаваше Кърт и навика му да казва само онова, което намери за нужно. Вбесяваше се, когато му задават излишни въпроси. Шефът му не беше човек на приказките. Винаги бе напрегнат до краен предел, сякаш непрекъснато бе ядосан за нещо.
Само след няколко минути пристигнаха на паркинга и скоро откриха джипа. Наоколо нямаше друга такава кола. Беше спрян до изхода. Кърт излезе и опита ключовете. Вратата се отвори. Документите на автомобила бяха в жабката, а чантата на Гаетано бе захвърлена на задната седалка.
— Искам да караш след мен до летището — каза шефът му, когато се върна при пикапа. — Напомням ти да шофираш внимателно. Не желая да те спрат и да видят кой пътува отзад.
— Би било неприятно — съгласи се Бруно. — Особено когато нищо не ми е известно за него.
Стори му се, че преди Кърт да се качи в наетия джип, в очите му се появи опасно пламъче. Бруно сви рамене и без приказки запали двигателя.
Кърт включи мотора на черокито. Мразеше изненадите, а целият ден бе изпълнен с неочаквани неща. Гордееше се, че службата в армейските специални части го бе научила добре да планира всичко необходимо за една военна операция. Бе наблюдавал двамината доктори повече от седмица и си мислеше, че предугажда мислите и желанията им. После докторката се бе вмъкнала в стаята с яйцеклетките, което бе съвършено неочаквано за него и го бе заварило неподготвен. А тази вечер се бе случило нещо още по-лошо.
Щом излязоха от града, Кърт извади мобилния си телефон, за да се обади на Пол Сондърс. Макар Спенсър Уингейт да бе главният в клиниката, Кърт предпочиташе да си има работа с Пол. Именно Пол го бе наел на работа още в Масачузетс. Освен това и двамата бяха винаги в клиниката, за разлика от Спенсър, който гледаше да излезе и да си търси жена за през нощта.
Както обикновено, Пол отговори след няколко позвънявания.
— Обаждам се от мобилния — предупреди го Кърт, преди да каже каквото и да било.
— Така ли? — попита Пол. — Не ми казвай, че има и друг проблем.
— Боя се, че има.
— С гостите ни ли е свързан?
— Да.
— Има ли нещо общо с днешната случка?
— Още по-лошо.
— Това не ми харесва. За какво се отнася?
— По-добре е да се видим.
— Къде и кога?
— След около час в моя офис. Да кажем, в дванайсет нула нула.