— Това е лошо, но ще се справя. Под какво име, казахте, ще се подвизавам в клиниката?
— Джон Смит — отвърна Даниел.
— Вярно! Как можах да забравя? А вие, доктор Д’Агостино, ще бъдете моят ангел пазител.
Стефани се насили да се усмихне.
— А сега — въодушевено произнесе Ашли, — време е старото момче от провинцията да забрави за тревогите си и да се отправи към казиното. Чака ме важна среща.
Няколко минути по-късно Даниел и Стефани вървяха по коридора към своя апартамент. За разлика от Даниел Стефани кимна на охранителя до вратата. Очевидно Даниел бе ядосан, ако се съдеше по шумното затръшване на вратата. Техният апартамент бе на половината на апартамента, в който бе настанен сенаторът. Имаше същия изглед, но липсваше тераса.
— Мощни, няма що! — просъска той и спря пред вратата с ръце на бедрата. — Не можа ли да измислиш по-добра характеристика на лековитите клетки от „мощни“? Какво се опитваше да направиш? Да го накараш да отстъпи тъкмо сега ли? На всичко отгоре държеше се тъй, сякаш за нищо на света не искаш да му стиснеш ръката.
— Така е, не исках — отвърна Стефани, отиде до дивана и седна.
— И защо не искаше? Господи!
— Не го уважавам и ми втръсна да ти обяснявам едно и също нещо: предчувствам, че това няма да свърши добре.
— В поведението ти имаше скрита агресия. Правеше дълги паузи, преди да му отговориш на простите въпроси.
— Виж какво! Направих всичко, което трябва. Не исках да го лъжа. Забрави ли, че дори не исках да влизам при тях? Ти настоя.
Даниел шумно дишаше. Погледна я и каза:
— Понякога си непоносима.
— Съжалявам. Не мога да се преструвам. И ще ти кажа нещо. Никога повече не казвай: „Браво на доброто момиче!“. Ясно ли е?
ГЛАВА 24
10:22 часа, неделя, 24 март 2002 година
Ако през годините ходенето на лекар бе за Ашли Бътлър неприятно преживяване, защото му напомняше за факта, че е смъртен, отиването в болница бе още по-лошо и необходимостта да легне в клиника „Уингейт“ не правеше изключение. Колкото и да се шегуваше по пътя с Каръл, колкото и да й разказваше как по време на процедура ще използва южняшкия си чар, за да предразположи сестрите и лаборантките, сенаторът изпитваше истински ужас. Привидното му безгрижие напълно се изпари, когато застана пред неврохирурга, д-р Рашид Наваз. Изобщо не изглеждаше така, както си го бе представял, макар да бе обърнал внимание на особеното му име. Беше си въобразил, че неврохирурзите са високи, сериозни и внушителни, нордически тип. А пред очите му стоеше нисък, дребен, тъмнокож, с още по-тъмни устни и очи. Положителното у него беше, че говореше с британски акцент, което предполагаше, че е получил образованието си в Оксфорд. Имаше и още нещо положително — той излъчваше доверие и професионализъм и бе проникнат от състрадание. Неврохирургът разбираше Ашли и му съчувстваше като на пациент, който се подлага на необикновено лечение и се опитваше да му вдъхне кураж, като го уверяваше, че процедурата не е никак трудна.
Д-р Карл Смит, анестезиологът, повече се покриваше с очакванията на Ашли. Пълничкият англичанин с румени страни му напомняше на лекарите от едно време. Носеше пълна екипировка с лекарска шапка и дори маска на лицето. Тя бе завързана на врата, но се мяташе на гърдите му. От шията му висеше стетоскоп, а от горния джоб на престилката стърчаха комплект химикалки. На колана имаше завит кафяв гумен турникет.
Д-р Нюхаус сне анамнезата му до най-малката подробност, като обърна особено внимание на алергиите, реакциите към медикаменти и упойващи средства. Докато преслушваше гърдите му, което бе част от общия преглед, д-р Нюхаус с такава лекота заби иглата във вената му, че Ашли не усети нищо. Увери го, че ще вкара в кръвта му толкова силен коктейл, че Ашли тутакси ще се успокои, ще се почувства на седмото небе, в еуфория и със сигурност ще му се доспи.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — тихо отвърна Ашли.
Беше готов да се отпусне. От притеснение предишната нощ не можа да спи, а на всичко отгоре и сутринта не бе от най-спокойните. По съвет на Даниел не бе изпил лекарствата си и последствията бяха по-тежки, отколкото очакваше. Дотогава не знаеше колко много състоянието му зависи от предписаните медикаменти. Пръстите му силно трепереха, сякаш се опитваше да търка ля предметите в дланите си. По-лошото беше, че не можеше да командва движенията си — струваше му се, че целият е потопен в желатин. Каръл бе принудена да помоли за инвалиден стол, с който го отведе до лимузината пред хотела, а двамата портиери едва го преместиха от стола в колата. Пристигането му в клиниката бе съпроводено със същите трудности и унижения. Единственото хубаво нещо бе, че никой не го позна в туристическите му одежди.