— Като скала — отговори сестрата, като продължаваше да я подпира с ръце.
— Добре. Свободни сте. Благодаря ви за помощта.
Констанс внимателно отпусна пръсти. Положението на рамката не се промени.
— Мисля, че беше прав за цвета на пациента — извика д-р Нюхаус към Пол. — Няма промяна в сърдечния му статус. Според мен трябва да му поставим апаратче за измерване на пулса. Марджъри, би ли ми го донесла от стаята с упойки?
— Няма проблем — отвърна сестрата и изчезна в съседното помещение.
Някой се появи до прозореца в коридора и привлече вниманието на Пол. Макар да бе облечен в престилка и да носеше маска на лицето си, Пол тутакси разпозна в него Кърт Хърман. Едва се бе съвзел от инцидента с операционната маса и сърцето му отново заби лудо. Бе крайно необичайно за Кърт Хърман да влиза в останалите сгради на клиниката. Обитаваше единствено администрацията, където се намираше офисът му, и едва ли бе стъпвал в оперативното отделение до сега. Сигурно имаше нещо изключително сериозно, за да се появи чак тук.
— Какво има? — развълнувано попита той, вече в коридора.
— Трябва да говоря с теб и д-р Уингейт насаме.
— За какво се отнася?
— За самоличността на пациента. Не е свързан с мафията.
— Така ли? — с облекчение попита Пол; новината не бе лоша, както очакваше. — Кой е?
— Защо не повикаш и д-р Уингейт?
— Добре! Минутка!
Пол се върна в операционната и зашепна в ухото на Спенсър. Онзи въпросително повдигна вежди. Дори се извърна да погледне през стъклото към Кърт, сякаш не вярваше на думите на Пол. Пъргаво го последва навън. Кърт им махна да тръгнат след него към склада. Когато влязоха, той провери дали вратата е заключена добре и се обърна към шефовете си. Нямаше високо мнение за тях, особено като не беше съвсем сигурен кой от двамата контролира нещата.
— Е? — нетърпеливо попита Спенсър. — Ще ни кажеш ли най-сетне? Кой е той?
— Първо малко предистория — отвърна Кърт в обичайния си кратък военен стил. — От шофьора на лимузината му разбрах, че ги е взел, него и жената, която го придружава, от комплекс „Атлантис“. Отседнали са в посейдоновия апартамент, регистриран на името на Каръл Менинг от Вашингтон, окръг Колумбия.
— Каръл Менинг ли? — учуди се Спенсър. — Не съм го чувал. Кой е той, по дяволите?
— Каръл Менинг е жена — каза Кърт. — Проверихме я и се оказа, че е началник на канцеларията на сенатор Ашли Бътлър. Проверих и при бахамските имиграционни власти. Сенатор Бътлър е пристигнал на острова вчера. Мисля, че той е нашият пациент.
— Сенатор Бътлър! Разбира се! — шляпна се по челото Спенсър. — Сутринта ми се стори познат, но не можах да свържа физиономията му с никакво име поради идиотските дрехи, които е навлякъл.
— По дяволите! — изруга Пол. — Толкова труд, за да разберем кой е, а той да се окаже някакъв си шибан политик. Сбогом, мангизи!
— Да не избързваме — каза Спенсър.
— Че защо, дявол да го вземе? — ядоса се Пол. — Нали разчитахме на тайнствения пациент, за да станем богати и извести? Надявахме се да е някоя знаменитост, например филмова звезда, известен спортист, нещо от този род. Но не и политик!
— От политик до политик има разлика — присви очи Спенсър. — Говорят, че Бътлър има намерение да се кандидатира за президент от Демократическата партия.
— Но политиците нямат пари — каза Пол. — Говоря за собствени пари.
— Ала имат достъп до хора с много пари — погледна го красноречиво Спенсър. — Ето кое е важното, особено ако политикът е сериозен претендент. При положение, че демократите искат да имат свой президент, а можеш да бъдеш сигурен, че искат и то много, парите буквално ще завалят. Ако Бътлър се кандидатира и ако напредва добре в началото на кампанията, ще ударим кьоравото.
— В предположенията ти има много „ако“ — изкриви уста Пол. — Но независимо от това, доволен съм от резултата. Не знам дали ще ударим кьоравото, но аз научих доста от НХТСК. Тя ще добави още много към четирийсет и петте бона, което никак не е малко. Така че много съм доволен, особено след като накарахме доктор Лоуъл да подпише онзи документ. Няма да може да отрече онова, което направи в клиниката. Освен това имам намерение да включим и клауза относно Плащеницата от Торино. Публичността ще бъде онова, което дълго ще ни се изплаща, а в това отношение политикът е дори по-добър, от която и да е друга знаменитост.
— Връщам се на работа — обади се Кърт.
Нямаше намерение да стои и да слуша глупостите на двамата палячовци. Отиде до вратата и я отвори.