— Благодаря, че узна името му — каза Пол.
— Да, благодаря — присъедини се Спенсър. — Ще се опитаме да забравим, че ти отне цял месец и че дори се наложи да убиеш човек.
Кърт се обърна да го погледне и излезе. Вратата автоматично се затвори.
— Последната ти забележка не беше съвсем честна — изрече Пол.
— Знам — отвърна Спенсър и махна с ръка. — Приеми, че се опитвам да бъда забавен.
— Не оценяваш по достойнство дейността му.
— Сигурно — съгласи се Спенсър.
— Но когато се изправим на крака и заработим с пълен капацитет, ще го оцениш. Безопасността ще бъде нещото, на което ще разчитаме. Вярвай ми!
— Може и да си прав, но нека сега се върнем на имплантацията и да се помолим да завърши по-добре, отколкото започна.
Спенсър отвори вратата и тръгна да излиза.
— Почакай — дръпна го за ръката Пол. — Хрумна ми нещо. Именно Ашли Бътлър поде кампанията за забрана на НХТСК. Каква ирония на съдбата! Сега се възползва от нея.
— Ако питаш мен, не е ирония, а чисто лицемерие — отвърна Спенсър. — Двамата с Лоуъл сигурно са сключили тайна сделка.
— Така трябва да е станало и ако си прав, това означава повече пари за нас, защото и двамата ще искат да пазят тайната дълбоко.
— Мисля, че ние контролираме нещата — кимна с глава Спенсър. — А сега да се връщаме в операционната и да видим дали не е изникнал още някакъв проблем. Имахме дяволски късмет, че бяхме на място, когато стана онази бъркотия с рентгена.
— Трябва да си доставим портативен апарат.
— Ако нямаш нищо против, ще почакаме да получим някой и друг долар, пък тогава.
Пред вратата на операционната Спенсър се поколеба.
— Много е важно никой да не разбере, че знаем истинското име на пациента.
— Разбира се — съгласи се Пол. — Ясно е от само себе си.
ГЛАВА 25
11:45 часа, неделя, 24 март 2002 година
За Тони Д’Агостино това беше като кошмар, от който не можеше да се събуди: отново прекосяваше двора на склада за водопроводни части на братята Кастиляно. На всичко отгоре неделната утрин бе студена и дъждовна и той имаше хиляди други по-приятни неща за вършене, като например да си пие капучиното в уютното кафене „Козенца“ на Хановър Стрийт.
Тони отвори вратата на колата, но най-напред извади чадъра и го разпъна. Едва тогава излезе навън. Уви, усилията му бяха напразни. Измокри се до кости. Вятърът шибаше струите от всички посоки. С мъка задържаше чадъра срещу вятъра, за да не го издърпа от ръката му.
Когато влезе, спря за миг, избърса чело с опакото на дланта си и подпря мокрия чадър до стената. Като мина покрай тезгяха, където обикновено стоеше Гаетано, Тони тихо изруга. Нямаше никакво съмнение, че онзи пак беше сгафил и силно се надяваше, че мухльото ще е тук, за да му даде да разбере.
Вратата на офиса не беше заключена и след като почука тихо, Тони се вмъкна вътре, без да дочака отговор. Братята седяха всеки на своето бюро, осветени от подходящи настолни лампи със зелени стъклени абажури. Навън бе облачно и през малкия мръсен прозорец, който гледаше към блатото, не влизаше почти никаква светлина.
Братята едновременно вдигнаха поглед към него. Сал преписваше данните от намачкани листи в старомоден тефтер. Лу редеше пасианс. За жалост Гаетано го нямаше.
Следвайки обичайния ритуал, Тони се ръкува с всеки поотделно и се тръшна на дивана. Дори не разкопча балтона си. Нямаше намерение да остане дълго. Прокашля се. Никой не каза и дума, което беше малко странно, като се имаше предвид, че именно той трябваше да бъде ядосан.
— Снощи майка ми е разговаряла със сестра ми — започна той. — Искам да ви кажа, че съм доста объркан.
— Нима? — попита Лу с нотка на презрение в гласа. — Добре дошъл в клуба на обърканите!
Тони местеше поглед от единия близнак към другия. Внезапно осъзна, че и двамата бяха в не по-добро настроение от самия него. Лу изрази неуважението си, като се върна към играта и ядно зашляпа картите върху бюрото. Тони погледна към Сал. Имаше по-зловещ вид от всякога. Лампата осветяваше лицето му отдолу с болезнена зелена светлина и той приличаше на мъртвец.
— Ще ни кажеш ли защо си объркан? — презрително попита Сал.
— Да, бихме искали да чуем — додаде Лу, без да прекъсва играта си. — Особено след като тъкмо ти ни накара да дадем сто бона на сестра ти.
Леко сепнат от неочаквано хладното посрещане, Тони се облегна назад. Стана му горещо и се разкопча.
— Никого не съм карал насила — ядоса се той, но като чу думите да излизат от устата му, усети се уязвим и усещането го прониза целия. Започнаха да го гризат съмнения: умно ли беше да дойде в отдалечения склад на братята без придружител и без защита? Винаги ходеше сам и близнаците го знаеха. Ала от друга страна не беше слабак и разчиташе на мускулите си.