В другия край на стаята, на известно разстояние от останалите, Стефани се бе облегнала на шкафа и ги наблюдаваше. Бореше се с чувството на вина и несигурност и се надяваше, че никой няма да я заговори, защото й се струваше, че ще изгуби контрол. Хрумна й да излезе от стаята, но се боеше да не привлече вниманието към себе си. Затова остана тихо на мястото си. Не гледаше към скенера, но интуитивно усещаше, че усложненията от имплантацията са сериозни и това още повече подкопаваше увереността й. Събитията през последния месец я бяха довели до ръба на емоционалния срив. Укоряваше се, че не се бе вслушала в предчувствието си още в началото на този фарс, който можеше да доведе до трагични последици.
— Ето го! — каза Джефри и посочи образа върху монитора. — Това тук е средният мозък, а онова е областта на субстанция негра. Опасявам се, че няма и следа от радиосветлина, която се получава при наличието на натоварено с тежък метач антитяло.
— Вероятно още не се е придвижило до мозъка — предположи д-р Наваз. — А може би лековитите клетки нямат уникален повърхностен антиген. Сигурен ли сте, че имат?
— Сигурен съм — отговори Даниел — Доктор Д’Агостино ги провери.
— Вероятно ще трябва да повторим изследването след няколко часа — каза д-р Наваз.
— Когато работехме с опитни мишки, клетките се появяваха след трийсет, най-много четирийсет минути — обясни Даниел и погледна часовника на ръката си. — Човешкият мозък е по-голям, но използвахме повече антитела, а вече измина цял час. Би трябвало да се появят. Трябва да са там.
— Почакайте! — извика Джефри. — Улавям дифузен радиоотблясък встрани.
Той придвижи молива с гумичката един сантиметър вдясно. Радиоотблясъкът едва се виждаше, като съвсем малка снежинка върху заледен път.
— Господи! — възкликна д-р Наваз. — Но това е средната част на темпоралния лоб. Нищо чудно, че получи пристъп.
— Да видим и следващия разрез от мозъка — предложи Джефри, когато новият образ започна да изтрива стария от горе надолу на екрана, сякаш се развиваше руло.
— Сега се вижда още по-точно — забеляза Джефри и почука с гумичката по стъклото на екрана. — Бих казал, че е в областта на хипокампусите, но за да определим точното му местоположение, трябва да вкараме въздух в темпоралния рог на латералния вентрикул. Искаш ли да го направиш?
— Не! — отсече д-р Наваз и се изправи, като хвана главата си с ръце. — Как е възможно иглата да се е отдалечила толкова много? Не мога да повярвам. Върнах се да погледна рентгеновите снимки, направих нови замервания и проверих и най-малката подробност. Всичко беше съвсем точно.
Разпери ръце встрани, сякаш молеше някой да му обясни какво се е случило.
— Може рамката да се е изместила, когато се закачихме в касата на вратата — предположи Карл Смит.
— Какво говорите? — учуди се д-р Наваз. — Казвате, че операционната маса се е ударила в рамката на вратата?! Какво точно имате предвид, като казвате „закачи“?
— Кога стана това? — намеси се и Даниел; за първи път го чуваше. — За коя каса става дума?
— Д-р Сондърс каза, че масата се е допряла до касата — отговори Карл, без да обърне внимание на Даниел. — Не го казах аз.
Неврохирургът въпросително погледна към Пол. Поп кимна с неохота.
— Предполагам, че не е било допир, а удар. Констанс ни увери, че като е проверила рамката, тя е била стабилна.
— Проверила е рамката? — извика д-р Наваз. — Защо го е направила?
Настъпи неловко мълчание и Пол и Карл се спогледаха.
— Какво е това? Заговор ли? — ядоса се д-р Наваз. — Отговорете ми!
— Получи се ефектът на камшика — обади се Карл. — Исках да свържа пациента с монитора и търкаляхме масата доста бързо. За жалост, поради инерцията не успяхме да я изправим, за да влезе безпрепятствено и закачихме вратата. Затова Констанс дойде да придържа рамката. Не беше свалила престилката и ръкавиците си. Тогава се опасявахме от евентуално инфектиране на пациента, защото се бе събудил, а ръцете му не бяха завързани.