— Защо не ме уведомихте за случая? — ядосано попита неврохирургът.
— Уведомихме те — отвърна Пол.
— Споменахте, че масата се е допряла до касата на вратата. Сега се оказва, че не е било допир, а по-скоро удар.
— Е, може би преувеличаваме малко — поправи се Карл. — Не се е ударил.
— Милостиви боже! — отчаяно промърмори д-р Наваз.
Той се тръшна на стола пред бюрото. Издърпа хирургическата си шапка, и отчаяно се хвана за главата. Не можеше да повярва, че участва в подобен фарс. Стана му ясно, че рамката се е изместила или от удара, или от ръцете на сестрата.
— Трябва да може да се направи нещо!
Даниел едва сега се бе съвзел от разкритието, че операционната маса се е блъснала в касата на вратата, което можеше да има драматични последици.
— И какво предлагате да направим? — попита гневно д-р Наваз. — Имплантирахме погрешно допаминергични клетки в темпоралния лоб на пациента. Не можем да ги изсмучем обратно, нали?
— Така е, но можем да ги унищожим, преди да са започнали да се разклоняват — отвърна Даниел с искрица надежда в гласа. — Разполагаме с антитяло на уникалния повърхностен антиген. Вместо да прикрепим антитялото към тежкия метал, както направихме, за да го визуализираме на апарата, ще го завържем към цитотоксичен агент. Ще инжектираме комбинацията в цереброспиналната течност и имплантираните не на място неврони ще се унищожат. После ще извършим нова имплантация в лявата страна на мозъка.
Д-р Наваз приглади назад лъскавата си черна коса и се замисли. От една страна идеята да поправи катастрофалната грешка, за която и той имаше немалка вина го съблазняваше, макар методът да бе извънредно необичаен, но от друга интуитивно усещаше, че не бива да се остави да бъде отново въвлечен в подобни експерименти.
— Разполагаме ли с тази цитотоксична комбинация? — попита той; нямаше лошо в това да пита.
— Не — призна Даниел. — Но съм сигурен, че фирмата, която ни снабди с предишната комбинация, спешно ще ни я достави.
— Добре, уведомете ме, когато я получите — отвърна д-р Наваз и стана от стола. — Преди малко ви казах, че не можем да изсмучем имплантираните клетки обратно. Трагична ирония на съдбата е фактът, че ако не се направи нищо и пациентът развие темпорална епилепсия, вероятно ще се наложи сериозна неврохирургическа намеса, при която ще се отстрани значителна част от мозъчната тъкан, а това ще го постави в извънредно рискована ситуация.
— Думите ви доказват още по-категорично, че трябва да направим онова, което ви предложих — отвърна Даниел, вече напълно узрял за идеята.
Стефани се отдръпна от шкафа, на който се бе облегнала, и тръгна към вратата. Вече не се интересуваше, дали ще привлече вниманието на останалите, или не. Не можеше повече да слуша този абсурден диалог между двамата. Разговаряха така, сякаш обсъждат бъдещето на предмет, а не на човешко същество, пострадало по тяхна вина. Изпитваше силен гняв към Даниел, задето, въпреки трагичните последици, продължаваше да маневрира в старанието си да защити собствените си предприемачески интереси, без да дава и пукнат грош за моралната страна на въпроса.
— Стефани! — повика я той, като видя, че се кани да излиза. — Стефани, защо не се обадиш на Питър в Кеймбридж и не го помолиш…
Вратата се затръшна след нея по средата на изречението. Тя се затича по коридора. Знаеше, че в сградата има дамска тоалетна, където щеше да се наплаче на воля. Как се бе случило това — да се забърка в такава каша… Не можеше да повярва, че всичко това се случва.
ГЛАВА 27
19:42 часа, неделя, 24 март 2002 година
— Не искам да досаждам на такива талантливи хора като вас — провлачваше думите Ашли по характерния за него начин. — Не желая да проявявам неблагодарност към усилията ви. Извинявам се от дъното на душата си, но няма как да остана за през нощта.
Той бе седнал в болничното легло, чиято горна половина бе вдигната като облегалка. Късата пижама бе отстъпила място на бахамския му туристически костюм. Единственият белег от скорошната операция бе широката превръзка на челото му.
Намираха се в една от болничните стаи в клиника „Уингейт“. Оцветена с нюансите на тропика, тя приличаше повече на хотелска стая. Стените бяха боядисани в прасковен цвят, а завесите бяха на фигури в морскозелено и тъмнорозово. Непосредствено до Ашли стоеше Даниел и се опитваше да убеди сенатора да не напуска клиниката. Стефани се бе изправила до краката му. Каръл Менинг беше потънала в пурпурния фотьойл до прозореца, подгънала крака под себе си. Обувките й стояха на пода пред нея.
След скенера бяха докарали Ашли в стаята и го бяха оставили на леглото да си отспи. Д-р Наваз и д-р Нюхаус си тръгнаха, успокоени, че състоянието на пациента е стабилно. Оставиха номерата на личните си мобилни телефони, в случай че пристъпът се повтори. Д-р Нюхаус бе приготвил и шишенце с ефикасната комбинация от диазепам и фентанил и ги бе инструктирал да направят инжекцията мускулно или венозно.