За Ашли се грижеше отлично обучена медицинска сестра на име Майрън Хана, която работеше в клиниката още в Масачузетс. Но Даниел. Стефани и Каръл Менинг не се откъснаха от Ашли през всичките четири часа, които му бяха нужни, за да се съвземе от упойката.
— Сенаторе, забравихте ли какво ви казах? — насили се да бъде търпелив Даниел; понякога имаше чувството, че пред него стои тригодишно дете.
— Не, но разбрах, че по време на процедурата е имало малък проблем — каза Ашли и докосна скръстените ръце на Даниел. — В момента се чувствам добре. Всъщност, благодарение на ескулановските ви възможности, сега се чувствам като младеж, макар да знам, че не съм млад. Преди имплантацията ме уверихте, че в първите дни може и да не усетя промяна и че тя ще настъпва постепенно, но не е така. Не може да става и дума за сравнение със състоянието ми сутринта. Треморът почти изчезна и се движа много по-лесно.
— Радвам се да го чуя — поклати глава Даниел. — Но това се дължи или на позитивната ви нагласа, или на успокоителните, които ви дадохме. Сенаторе, мислим, че имате нужда от допълнително лечение и е по-сигурно да останете в клиниката, където имаме на разположение всичко необходимо. Не забравяйте, че по време на процедурата припаднахте и се държахте като съвършено друг човек.
— Как ще се държа като друг човек? Достатъчно грижи си имам и със самия себе си.
Ашли се засмя, но останалите останаха сериозни. Той се вторачи в тях.
— Какво ви става, бе, хора? Сякаш сте на погребение. Трудно ли ви е да повярвате, че съм добре?
Даниел бе казал на Каръл, че лековитите клетки са се разпространили малко по-нашироко в предварително фиксираното поле. Макар да бе омаловажил сериозността на проблема, той й бе съобщил за пристъпа и бе изразил опасенията си, че е възможно той да се повтори. За щастие, опасенията се оказаха неоправдани, защото Ашли се събуди в нормалното си настроение и дори прояви характерната си артистичност. Първото нещо, което пожела бе да свалят ремъците от ръцете и краката му, за да стане от леглото. Когато първоначалното му замайване изчезна, той настоя да се преоблече. Тогава реши, че е готов да се върне в хотела.
Усетил, че няма повече аргументи, Даниел погледна към Стефани, после към Каръл, но никоя от двете не пожела да му се притече на помощ. Тогава отново се обърна към Ашли.
— Хайде да се споразумеем — предложи той. — Вие ще останете в клиниката само двайсет и четири часа, а после пак ще говорим.
— Видно е, че нямате никаква практика в преговори — отново се засмя Ашли. — Но няма да го използвам срещу вас. Истината е, че не можете да ме държите тук против желанието ми. Както ви заявих и снощи, държа да се върна в хотела. Донесете всичко, което мислите, че ще ми е необходимо, а ако е нужно, винаги можем да се върнем. Нали двамата с пленителната доктор Д’Агостино сте в същия коридор?
Даниел безпомощно погледна към тавана.
— Опитах се — въздъхна той и сви рамене.
— Така е, докторе — призна Ашли. — Каръл, милинка, надявам се, че шофьорът на лимузината ни е отвън и ни чака?
— Мисля, че чака — отвърна Каръл. — Преди час го видях и му казах да не тръгва, докато не му се обадя.
— Отлично! — Ашли спусна крака от леглото изумително живо, дори сам се учуди на лекотата, с която се движи. — Господи! Мислех, че никога няма да мога да го направя.
Той се надигна.
— Хайде! Провинциалистчето е готово да се върне към удоволствията на курорта и да се наслади на прелестите на посейдоновия апартамент.
Половин час по-късно на паркинга пред клиниката се разгоря спор по повод начина на придвижване. Накрая решиха Даниел да се качи в лимузината, а Стефани да пътува с колата, която двамата с Даниел бяха наели. Каръл предложи да прави компания на Стефани, ала тя ги увери, че предпочита да пътува сама. Даниел бе взел шишенцето с успокоителния коктейл на д-р Нюхаус, няколко спринцовки, шепа тампони със спирт и турникет и ги бе сложил в сестринската чанта на Майрън. Въоръжен с медикаментите, Даниел смяташе, че е редно да бъде до Ашли, поне докато го върнат в хотела.
Настани се на мястото с гръб към движението зад стъклената преграда, която отделяше шофьора от пътниците. Ашли и Каръл седяха срещу него и по лицата им пробягваха светлините на автомобилните фарове от насрещното движение. След операцията сенаторът бе видимо развеселен и оживено обсъждаше с Каръл политическата си програма през новия сезон в конгреса. Всъщност разговорът им бе повече монолог, тъй като Каръл само кимаше и от време на време казваше „да“.