Докато слушаше гласа на Ашли, Даниел се поотпусна от напрежението и престана да се тревожи за евентуално повторение на пристъпа. Ако протечеше по същия начин, по който бе протекъл в операционната, Даниел нямаше да може да му вкара успокоителните венозно; щеше да му направи мускулна инжекция. Проблемът беше, че така медикаментът нямаше да започне да действа веднага, а всяко забавяне щеше да е фатално, като имаше предвид с каква агресивност бе придружен пристъпът. Д-р Наваз го бе предупредил за опасността. Ашли бе започнал да проявява удивителна сила и Даниел бе сигурен, че да се бори с него в лимузината ще е истински кошмар.
След известно време се отпусна и мисълта му се зарея в друга посока. Изненадата му от жизнеността на Ашли нарастваше с всяка изминала минута. Сенаторът неуморно ръкомахаше, изразът на лицето му се промени. Дори модулацията на гласа му бе вече различна. Нямаше и помен от полувдървения човек, когото Даниел бе видял сутринта. Той бе озадачен, тъй като лековитите клетки не бяха попаднали на точното място и това ясно се виждаше на скенера. Оживлението, което наблюдаваше, не би могло да се дължи на успокоителните, както неразумно бе предположил по-рано. Трябваше да има някакво друго обяснение.
Като всички учени, Даниел също осъзнаваше, че понякога науката се развива не само в резултат на усърдна работа, а и чрез съвсем случайни открития. Започна да се пита дали случайното място, на което бяха попаднали лековитите клетки не е по-добра среда за развитието на допаминергичните клетки. Нямаше логика, понеже добре знаеше, че секторът на попадение на лековитите клетки не е модулатор на движенията, а е свързан повече с обонянието и автономното поведение като секса и емоциите. Но човешкият мозък криеше още много тайни, а в момента Даниел виждаше пред очите си положителния резултат от усилията си.
Когато пристигнаха в „Атлантис“, Ашли отказа помощта на портиерите при слизането си от колата. Въпреки новия пристъп на замайване, когато се изправи на крака и който го накара да се улови за ръката на Каръл, той беше в състояние да върви почти нормално, да влезе във фоайето и да отиде при асансьорите.
— Къде остана прелестната доктор Д’Агостино? — попита Ашли.
Даниел сви рамене.
— Или е пристигнала преди нас, или ще дойде всеки момент. Не се безпокоя за нея. Тя е голямо момиче.
— Разбира се! — съгласи се Ашли. — И умът й реже като бръснач.
В коридора на трийсет и втория етаж Ашли тръгна пред тях, сякаш искаше да демонстрира на какво е способен. Макар и леко прегърбен, вървеше много близо до нормалното и махаше с ръце, което сутринта му беше невъзможно.
Като стигнаха до вратата с русалките, Каръл я отключи с електронната карта и се отдръпна, за да направи път на Ашли. Той влезе и включи осветлението.
— Всеки път, когато оправят стаите, затварят всички прозорци и става мрачно като в дупка — оплака се той.
Приближи се до таблото на стената и натисна едновременно бутоните за завесите и за плъзгащата се врата към терасата.
През нощта изгледът бе доста по-различен: океанът беше черен като петрол. Ашли веднага излезе на терасата. Облегна се на хладната каменна балюстрада, наведе се и пред очите му блесна обширният полукръгъл аквапарк на комплекса. След тежкия ден с огромно удоволствие се наслаждаваше на множеството изумително осветени басейни, водопади, алеи и аквариуми.
Каръл изчезна в стаята си, а Даниел спря на прага на терасата. Гледаше сенатора, който със затворени очи бе изложил лицето си на прохладния морски бриз. Ветрецът рошеше косата му и развяваше широките ръкави на бахамската му риза, но той не помръдваше. Дали Ашли се молеше, или общуваше по някакъв начин със своя Бог, защото в кръвта му вече течеше частица от кръвта на Иисус Христос?…
Докторът леко се усмихна. Внезапно го обзе оптимизъм за изхода на лечението. Сега вярата му бе по-голяма, отколкото в операционната. Започна да мисли, че е станало чудо.
— Сенаторе! — извика той, след като цели пет минути Ашли не бе шавнал. — Не искам да ви безпокоя, но смятам да се прибера в стаята си.
Ашли се обърна към него и сякаш се изненада да го види.
— О, доктор Лоуъл! — възкликна той. — Колко се радвам да ви видя!
Отлепи се от балюстрадата и тръгна право към Даниел. Преди докторът да се усети, попадна в мечешките му прегръдки.
Без да ще, Даниел се остави в ръцете му. Прегръдката продължи по-дълго, отколкото Даниел смяташе за разумно и тъкмо когато се канеше да изрази нетърпението си, Ашли го пусна и отстъпи назад, като остави едната си ръка върху рамото му.