— Скъпи мой приятелю — просълзи се той. Благодарен съм от дъното на душата си за всичко, което направи за мен.
— Е, трогнат съм от думите ви — измърмори Даниел и усети, че се изчервява силно.
Каръл се появи от стаята си и го спаси.
— Прибирам се — извика към нея той.
— Почини си добре! — нареди му Ашли, сякаш лекарят беше той. Потупа го по гърба силно, после се върна на мястото си до парапета и зае предишната си поза, сякаш медитираше.
Каръл изпрати Даниел до вратата.
— Имате ли да ми кажете още нещо? — попита тя.
— Мисля, че това е всичко — отвърна Даниел. — Изглежда добре. Всъщност е по-добре, отколкото очаквах.
— Сигурно сте много горд.
— Да, предполагам — промърмори Даниел.
Не беше сигурен дали тя говори за състоянието на Ашли, или има предвид усложненията и затова проявява сарказъм. Тонът й, подобно на широкото й лице, беше безизразен.
— За какво трябва да наблюдавам? — попита Каръл.
— За всяка промяна в статуса или поведението му. Предпочитах тази нощ да остане в клиниката, за да следим състоянието му на апаратурата, но не стана. Проявява голямо твърдоглавие.
— Твърдоглавие не е най-точната дума, докторе — погледна го Каръл. — Но да се надяваме, че всичко ще е наред. Не се налага да го будя през нощта за някакви лекарства, нали?
— Не, мисля, че няма да е необходимо при състоянието, в което се намира сега. Но ако има някакъв проблем, или вие имате въпроси, обадете се по всяко време.
Каръл отвори вратата и я затвори в мига, в който Даниел прекрачи прага. Той остана неподвижен известно време. Знаеше, че психологията не е силното му място и Каръл Менинг го доказваше. Поведението й го объркваше. В един момент изглеждаше идеалната и вярна сътрудничка, а в следващия се държеше така, сякаш е бясна заради подчиненото си положение спрямо сенатора. Той въздъхна. А разчиташе на нея да го наблюдава през нощта!
Не преставаше да се чуди на изключителното подобрение на страдащия от паркинсонова болест сенатор. Бе озадачен, но от друга страна беше извънредно доволен и нямаше търпение да го сподели със Стефани. Отвори вратата и с изненада откри, че тя не е там; не беше и в спалнята. После чу шума на душа.
Отвори и се озова сред мъгла от пара. Стефани сигурно стоеше под душа от половин час. Сложи капака на тоалетната чиния и седна върху него. Различи силуета й зад стъклото на душ кабината, но му се стори, че не помръдва под силната струя.
— Добре ли си? — извика Даниел.
— По-добре — отвърна Стефани.
— По-добре ли?
Нямаше представа какво искаше да му каже, макар да си спомни, че целия следобед бе мълчала. Припомни си и малко грубия й отказ на предложението на Каръл да пътува с нея, макар да признаваше, че ако той бе на мястото на Стефани, щеше да реагира по същия начин. Разликата бе в това, че за разлика от него Стефани обикновено се съобразяваше с чувствата на околните. Даниел не се смяташе за грубиян, ала не разрешаваше на другите да го безпокоят. Хората просто трябваше да са наясно, че за него в скалата на ценностите културните обноски не стояха най-високо…
Прииска му се да усети в гърлото си отпускащата сила на алкохола. Изминалият ден по много причини бе един от най-тревожните в живота му. Накрая все пак реши да изчака и първо да разкаже на Стефани за Ашли; пиенето можеше да почака. Но тя не помръдваше.
— Хей! — силно извика Даниел. — Ще излизаш ли или не?
Стефани дръпна стъклената врата и отвътре нахлу гъста пара.
— Извинявай. Чакаш ред ли?
Даниел размаха длан пред лицето си. В банята приличаше на турски хамам.
— Не, искам да поговоря с теб.
— Е, не е било нужно да чакаш. Не съм в настроение.
Той се подразни. Не очакваше да чуе това от нея. След тежкия ден заслужаваше малко съчувствие и подкрепа и беше сигурен, че не иска кой знае какво. Той рязко стана от мястото си и излезе, като затръшна вратата. Докато си наливаше студена бира, се замисли. Не желаеше повече усложнения. Тръшна се на дивана и съсредоточено започна да отпива от чашата си. Когато Стефани излезе, наметнала хавлия на раменете си, той вече се беше съвзел.
— По начина, по който затръшна вратата разбрах, че си бесен — спокойно произнесе тя. — Искам само да те предупредя, че съм изтощена — и физически, и емоционално. Имам нужда от сън. Тази сутрин станахме в пет, за да проверим дали всичко е наред, ако все още си спомняш.
— И аз съм уморен — отвърна Даниел. — Само исках да ти кажа, че Ашли се чувства невероятно. Почти всички симптоми на болестта му изчезнаха най-мистериозно.