— Хубаво — каза Стефани. — За жалост това не променя факта, че имплантацията беше извършена неправилно.
— Може и да не е така! — отговори Даниел. — Казвам ти, че ще се удивиш. Сега е съвсем различен човек.
— Със сигурност е различен. Най-безотговорно му вкарахме допаминергични клетки някъде в темпоралния лоб. Опитният невролог мисли, че човекът непременно ще развие ужасна епилепсия. А за Ашли това е по-лошо от Паркинсон.
— Но пристъпът не се повтори. Казвам ти, наистина се справя удивително добре.
— Не се е повторил все още.
— Ако има проблем, ще го решим по начина, който предложих на д-р Наваз.
— Имаш предвид цитотоксичния агент, прикрепен към моноклоналното антитяло?
— Точно така.
— Можеш да го направиш, щом толкова искаш, можеш дори да уговориш Ашли да се подложи на още един безразсъден експеримент, но вече ще си сам. Аз няма да участвам. Дори не сме изпитали метода върху тъканна култура, още по-малко върху животни, а това ни отдалечава на светлинни години от професионалната етика.
Даниел се вторачи в Стефани. Раздразнението му се върна и почти веднага премина в глух гняв.
— Всъщност на чия страна си? — попита той. — Имахме за цел да излекуваме Ашли, да спасим НХТСК и КЛЕЗА и сме на път да го направим, за бога!
— Бих искала да си мисля, че защищавам страна, която по-малко се ръководи от собствените си интереси — заяви Стефани. — Днес, като разбрахме, че операционната не е оборудвана с рентгенов апарат, трябваше да спрем. Подложихме на недопустим риск чужд живот заради собствената си изгода.
Когато Даниел пламна и отвори уста да каже нещо, тя вдигна ръце.
— Ако не възразяваш, нека спрем до тук — добави. — Съжалявам, но тъкмо тази вечер не искам да обсъждаме темата. Казах ти, че съм като изцедена. Може би щом се наспя, ще се почувствам по друг начин. Кой знае?
— Чудесно! — язвително отговори Даниел и махна с ръка. — Върви да спиш!
— Идваш ли?
— Да, може би — гневно отвърна той.
След малко стана и отиде до мини бара. Имаше нужда от още една бира.
Нямаше представа колко пъти бе иззвънял телефонът, тъй като изтощеният му мозък бе вплел дрънченето в кошмара, който сънуваше. Виждаше се като студент по медицина и в съня му телефонът бе нещо, което всяваше ужас в душата му, защото известяваше за спешен случай, с който той не бе в състояние да се справи.
Когато най-после ококори очи, телефонът бе спрял да звъни. Седна в леглото и погледна мълчаливия вече апарат на страничната масичка, като се питаше дали наистина бе звънял, или това е било само сън. Огледа стаята, за да се ориентира в обстановката. Намираше се във всекидневната, облечен в същите дрехи, с които беше и предишния ден, а лампите светеха. След двете бири беше заспал дълбоко.
Вратата на спалнята се отвори. Оттам излезе Стефани с късата си копринена пижама и примижа на ярката светлина.
— На телефона е Каръл Менинг — със сънен глас му съобщи тя. — Разстроена е и иска да разговаря с теб.
— О, не! Не ми казвай, че сенаторът не е добре!
Той свали краката си от масичката пред дивана. Без да става, протегна ръка и взе телефона. Стефани слушаше от вратата на спалнята.
— Ашли се държи странно — изрече в слушалката Каръл, когато чу гласа на Даниел.
— Какво прави? — попита той.
Отдавна отминалите студентски страхове, че няма да се справи със спешния случай внезапно се върнаха при него с пълна сила.
— Не върши кой знае какво, но много се оплаква. Извинете ме за езика, който ще използвам, но той твърди, че му мирише на свински лайна. Бяхте ми казали, че ако му замирише на нещо странно, трябва да ви се обадя.
Даниел усети как сърцето му прескочи един удар и оптимизмът му се изпари. Нямаше никакво съмнение, че Ашли бе получил аура като предзнаменование на втори темпорален пристъп. В същото време последните признаци на увереност в клиничната картина, за които Даниел се бе уловил, се разпаднаха, тъй като очакваше да се сблъска с нещо, което щеше да бъде далеч по-лошо от първия пристъп. Д-р Наваз го бе предрекъл.
— Агресивен ли е? — обезпокои се Даниел.
Той трескаво се огледа за черната сестринска чантичка с успокоителните и спринцовките в нея. Слава богу, зърна я на масичката във фоайето.
— Реагира по-остро и е лесно дразним. Но през последната година си беше такъв.
— Добре, успокойте се! — каза Даниел по-скоро за собствено успокоение. — Идвам веднага.
Той погледна часовника си. Беше два и половина след полунощ.
— Не сме в стаята — отвърна Каръл.