Даниел дръпна ципа на сестринската чанта. Погледна към шишенцето с успокоителния коктейл и спринцовките и си помисли да напълни едната. Проблемът беше, че непознатите щяха да видят, какво върши и можеха да се разтревожат.
— Какво има, татенце? — подразни го едната жена, като видя как се взира в тях. — Ревнуваш ли, старче? Не искаш ли да се пораздвижим?
— Майната ти, кучко! — просъска Ашли.
— Хей, така ли се говори с дама? — изломоти придружителят й; избута жената встрани и застана с лице към сенатора.
Без да мисли за последиците, Даниел се вмъкна между двамата. Непознатият лъхаше на алкохол. Даниел усещаше погледа на Ашли в тила си.
— Извинявам се от името на пациента ми — каза Даниел. — Аз съм лекар, а господинът е болен.
— Ще го поболея още повече, ако не се извини на жена ми — заплашително изрече непознатият. — И от какво е толкова болен? Да не му хлопа дъската?
Мъжът се засмя подигравателно и се опита да надзърне зад Даниел, за да огледа Ашли по-добре.
— Нещо такова.
— Курва! — извика Ашли и направи неприличен жест с ръка към жената.
— Я повтори! — изсъска мъжът и се опита да изблъска Даниел.
Стефани хвана непознатия за ръката.
— Лекарят говори истината — увери го тя. — Човекът не е на себе си. Връщаме го в стаята му, за да му дадем лекарството.
Асансьорът спря на тринайсетия етаж и вратите се отвориха.
— Най-добре ще е да му смените мозъка — подвикна мъжът, докато приятелите му го дърпаха навън.
Той се откъсна от тях, освободи ръцете си и свирепо загледа Ашли, докато вратите се затвориха пред него.
Даниел и Стефани се спогледаха. Бяха се разминали на косъм от бедата. Ашли бърчеше устни, сякаш вкусваше нещо неприятно. Най-после вратите се отвориха на трийсет и втория етаж.
Сенаторът не се съпротивляваше, движеше се автоматично. Пред вратата с русалките Каръл пусна Ашли, за да извади картата. Стефани отвори и когато Даниел и Каръл започнаха да го побутват да влезе, той ги отблъсна и прекрачи прага на стаята.
— Слава богу! — въздъхна Стефани и затвори след себе си.
Полилеят във вестибюла светеше. Лампата върху писалището в просторната стая също беше включена. Останалата част на апартамента бе тъмна. Завесите бяха дръпнати встрани, стъклената врата към терасата — също. Навън обсипаното със звезди небе похлупваше тъмния океан. Свежите цветя върху малката масичка леко се поклащаха на нощния бриз.
Ашли продължи напред и спря на няколко стъпки от масичката. Застана неподвижно, като се взираше навън. Каръл включи и останалите лампи и в апартамента стана светло. После се обърна към Ашли, за да го накара да седне.
Даниел изпразни съдържанието на сестринската чанта върху едната конзола във вестибюла. Започна да къса опаковката на спринцовката, а Стефани отпуши шишенцето с успокоителното.
— Как смяташ да го инжектираш, ако се съпротивлява? — прошепна тя.
— Нямам представа. Надявам се, че д-р Наваз и д-р Нюхаус ще ми се притекат на помощ.
Той разкъса целофана със зъби.
— Сенаторът се мръщи, сякаш отново му мирише на свински изпражнения — извика Каръл от съседната стая.
— Опитайте се да го накарате да седне — викна й в отговор Даниел; най-после извади спринцовката и захвърли опаковката настрана.
— Вече опитах — обади се Каръл. — Отказва.
Силен трясък ги накара да обърнат глави нататък. Каръл се опитваше да се вдигне от пода, но се блъсна в масичката и събори лампата. Керамичното й столче се разби на хиляди парченца Ашли късаше дрехите си и ги мяташе из стаята.
— Господи! — извика Даниел. — Сенаторът отново получи пристъп!
Той грабна един тампон и разкъса опаковката му, но го изпусна на пода.
— Да ти помогна ли? — попита Стефани.
— Много съм нервен — призна Даниел.
Извади друг тампон и разтърка гумената запушалка на шишенцето с успокоително. Но преди да успее да вкара иглата, Ашли нададе страшен вик. В паниката си Даниел натика шишенцето и спринцовката в ръцете на Стефани и се втурна да види какво става. Каръл стоеше зад единия диван, прикрила лицето си с ръце. Ашли бе на същото място, напълно гол, само с чорапи на краката. Леко прегърбен, той се взираше в дланите си.
— Какво стана? — извика Даниел, когато се приближи до Ашли.
— Дланите ми кървят — ужасен издума сенаторът.
Целият се тресеше. Бавно отпусна ръце.
Даниел ги погледна, после вдигна очи към лицето му.
— Ръцете ви са добре, сенаторе. Трябва да се успокоите. Всичко ще се оправи. Защо не седнете? Ще ви направим инжекция, която ще ви накара да се отпуснете.
— Нима наистина не виждате раните по ръцете ми? А онези по краката? Тях виждате ли?