Даниел погледна надолу и отново се взря в Ашли.
— На краката си имате чорапи, но иначе нищо им няма. Да седнем на дивана.
Даниел се протегна да го хване за ръката, но той злобно го блъсна. Вазата с цветя се плъзна по гладката повърхност на масичката и се разби на пода. Каръл изписка.
Несъзнаващ бъркотията, която причини, Ашли се втурна необичайно енергично към терасата. На прага внезапно спря и опъна ръце с дланите нагоре. Нощният бриз откъм океана развя разбърканата му коса.
— Боже милостиви! Той излезе на терасата! — извика Стефани; тя притискаше спринцовката, тампона и стъкленото шишенце към гърдите си.
Даниел излезе на терасата, заобиколи Ашли и застана между него и парапета.
— Сенаторе! — извика Даниел и вдигна ръце. — Върнете се в стаята!
Ашли не помръдна. Стоеше със затворени очи, а шеговитият му израз бе отстъпил място на ведро спокойствие.
Даниел щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Стефани. Тя стоеше в средата на стаята с разстроено лице и изглеждаше по-нещастна от всякога.
— Напълни ли спринцовката? — попита той, като не сваляше поглед от Ашли.
— Не! — поклати глава тя.
— Бързо я напълни!
— Колко да сложа?
— Два милилитра. Побързай!
Стефани издърпа течността със спринцовката, мушна шишенцето в джоба си и почука с нокът върху нея, за да излязат въздушните мехурчета. Втурна се към терасата и подаде спринцовката на Даниел. После се взря в спокойното лице на Ашли. Той стоеше като статуя. Не помръдваше. Стори й се, че дори не диша.
— Сякаш е замръзнал — прошепна Стефани.
— Не знам дали да го инжектирам венозно, или мускулно — колебаеше се Даниел.
Нерешително направи крачка към него и когато Ашли отвори очи, още се питаше как да постъпи. В следващия миг без никакво предупреждение сенаторът се втурна напред. Даниел веднага реагира, като обгърна гърдите му с ръце. Имаше чувството, че се налага да укротява разбеснял се бик. Обувките му се плъзнаха по излъскания теракот, двамата се завъртяха комично и се блъснаха в балюстрадата. Повлечени от скоростта, те излетяха над парапета сякаш на шега и изчезнаха в нощта.
Стефани се втурна към парапета и погледна надолу, останала без дъх. Сърцето й биеше до пръсване.
Ашли и Даниел, вплетени в силна прегръдка, се носеха през глава надолу към тъмната бездна. Младата жена се извърна и, опряла гръб в студената каменна балюстрада, се свлече върху мозайката.
ЕПИЛОГ
6:15 часа, понеделник, 25 март 2002 година
Небето изсветля. Звездите изгубиха остротата си и на тяхно място се появи нежният розов отблясък на зората. Нощният бриз утихна. Във въздуха се носеше неспирният зов на птиците и нахлуваше дори при тях, трийсет и два етажа над земята.
Стефани и Карън седяха на дивана една срещу друга, гледаха се с немигащи очи като хора, чийто живот само в няколко мига се е променил съдбовно и всичко, което го е определяло с едно мигване на окото се е оказало ненужно и безсмислено.
Дългите коридори, хотелската охрана, полицейската лента и коли с въртящи се сини буркани, почукващата болка в слепоочията й — Стефани все още не можеше да осъзнае, че това наистина се беше случило. Че човекът, с когото до снощи делеше леглото и мечтите за бъдещия си живот, беше изчезнал в миг. Раздиран от страстта към успеха и страха от провала… Беше живяла с този човек, бяха мислили за едни и същи неща, бяха се надявали…
Но целите и средствата в това начинание бяха подменени. И съмненията й в онова, което вършеха, не можеха да послужат за извинение. Нямаше оправдание. Тя отново затвори очи. Беше се уморила да мисли. Преплете пръсти и протегна ръце. Беше се схванала от дългото седене. Прокара пръсти през косата си и пое дълбоко въздух.
— Сигурно си изтощена — погледна уморено към Каръл.
— Колкото и странно да звучи, не съм — отвърна Каръл. Сякаш съм изпила поне десет кафета. Не мога да спра да мисля колко нелепо бе всичко: от съдбовната ни среща в колата ми, до настоящата трагедия.
— Не беше ли съгласна? — попита Стефани.
— Разбира се, че не бях! Опитах се да убедя Ашли да не го прави. Но той не беше човек, който се вслушва в чужди съвети. Знаех, че не бива да го прави, усещах го.
— Изненадана съм.
— Защо?
Стефани сви рамене.
Може би защото и двете сме се чувствали по подобен начин. И аз бях против. И аз се опитах да убедя Даниел да не го прави, но, за жалост, не бях достатъчно настоятелна.
— Очевидно и на двете ни е било писано да играем ролята на Касандра — каза Каръл. — Почти като в древногръцка трагедия.
След това уморено се засмя.
— Не ми обръщай внимание. Завършила съм литература и понякога прекалявам с метафорите.