— Знам, но искам — тъжно обяви тя, пое въздух и продължи. — Мразех тялото си и обвинявах съзрялата си фигура за това, че е провокирала действията на Дилан. Момчетата не харесваха по-едрите момичета в училище, дразнеха ги и им се присмиваха, затова си мислех, че ако съм като тях, Дилан ще спре да ме харесва. Качих седем килограма, тъпчех се с всякакви боклуци, десерти и тестени неща, които стомахът ми можеше да понесе, докато ми прилошее.
След като сподели това, разбрах защо е толкова лакома за сладко. Използваше храната като защитен механизъм срещу кръвосмесителния брат. Но си мисля, че това само за кратко е свършило работа.
— За известно време свърши работа. Дилан беше объркан и нощните посещения спряха. Мислех, че всичко ще се подреди. Мама беше срещнала страхотен мъж, бяха сгодени, щяха да се женят. Тя вече не трябваше да работи до късно през нощта, защото Себастиан беше доста богат и искаше да ни осигури. Няколко месеца по-късно се преместихме в дома му и той ни обичаше като собствени деца. Виждах го като нашето спасение. След като се появи в живота ни, Дилан ме остави на мира. В нощта на осемнайсетия му рожден ден нещата се промениха. Имаше купон в къщата на Себастиан. След като свърши празникът, аз си легнах и оставих вратата отключена. Бях придобила навик да заключвам вратата си — не че това имаше значение, защото Дилан винаги намираше начин да влезе. Тази нощ обаче се чувствах в безопасност и оставих вратата открехната. Постъпих глупаво.
Седяхме един до друг и не можах да се въздържа и я погалих по бузата.
— Продължи само ако искаш.
Мадисън се отпусна в ръцете ми и кимна.
— Тъкмо бях заспала и се събудих от ръка, която беше затиснала устата ми. Опитах се да извикам, но бях затисната от цялата тежест на пияното тяло на брат ми. Опитах се да се боря, но той беше много силен и след малко се отказах. Трябваше да се боря повече, но толкова се страхувах, пък и се бях уморила от тази борба. Исках само да ме остави на мира. Но тази нощ беше различно, беше груб и искаше повече. Неговите думи ме преследват и до днес. Това, което ми каза беше: „Ще го направиш, Съни. Ако ме обичаш, ще го направиш!" Съни беше прякорът ми, с който ме наричаше. Каза, че съм неговото слънчице, което беше иронично, защото не усещах нищо, освен тъмнина, когато бях около него.
Направих всичко от себе си да не я стисна, за да й позволя да приключи, защото знаех, че разказва този ужас за първи път.
— Аз… той ме изнасили… толкова много ме болеше. Трябваше да се боря повече — повтори тя и поклати глава, защото не можеше да продължи.
— Толкова съжалявам, Мадисън! Вината не е твоя, а на брат ти — изтърсих аз и не можех да го спомена, без силно да стисна зъби.
— Моя е! Не трябваше да го окуражавам. Трябваше да кажа на мама. Трябваше да направя много неща. Трябваше… — заплака тя, а аз изтрих сълзите й.
— Била си дете — отговорих и не исках нищо друго, освен да я успокоя, като й осигурявах пространството, от което има нужда.
— Ти не разбираш. Трябваше да кажа на мама, защото тази нощ някой видя — прошепна тя и аз се дръпнах назад, изумен от думите й.
— Някой те видя с…? — попитах, но не можах да кажа това, което исках.
— Да — каза тя и очите й пак се напълниха със сълзи.
— Кой? — попитах и се разярих.
Мадисън поклати глава и затвори очи разстроена.
— Беше някой, който трябваше да ме спаси, защото тя знаеше през цялото време какво прави той. Тя видя как ми отнема невинността. Чу ме да викам за помощ, но вместо да ми помогне, затвори вратата. И на следващия ден се държеше така, все едно не е видяла нищо.
Не можех да се примиря и исках да знам кой е, за да намеря тези двама изроди и да ги убия.
— Кажи ми! — леко стиснах ръцете й умолително, за да ми каже.
Като я докоснах, тялото на Мадисън замръзна и тя извика от ужас.
— Моля те, пусни ме — помоли тя и трепереше от страх. Веднага я пуснах, като разбрах колко силно я стискам, и тя се дръпна от мен, гърбът й се удари в таблата на леглото.
— Съжалявам, Мадисън! Никога не бих те наранил. Аз просто, аз…
— Какво ти? Отвратен ли си? Шокиран? Мислиш, че съм луда? — извика тя и бузите й пламнаха.
— Какво?! Не! Как може да си го помислиш? — попитах стреснато аз.
— Защото аз така… мисля за себе си.
Нейната болка беше изчезнала и сега беше заменена с гняв.
— Нищо от това, което се е случило, не е по твоя вина — повторих пак, но тя яростно ме прекъсна.
— Престани! Вината е моя! Трябваше да викам! Трябваше да кажа „не“! Трябваше да кажа на мама, но просто не можех. След като татко си тръгна, тя беше една съсипана жена. Не можех да й кажа, че синът й е… Тя работеше толкова много и жертваше всичко, за да има храна на масата. Когато срещна Себастиан, нейния живот се нормализира и трябваше да й кажа.