Бутнах тези неподходящи мисли встрани, насочих се към сепарето, целунах по двете бузи Мари и я прегърнах.
— Здравей, Диксън! О, боже, косата ти е прекрасна — каза тя и игриво пъхна ръка в моята разрошена коса, която в момента напомняше птиче гнездо, защото я дърпах от разочарование цяла седмица.
— Приятно ми е да те видя, Ралф — казах аз и протегнах ръка.
— Аз също, момчето ми! — отговори той и протегна неговата.
Всички седнахме и аз взех менюто от Хънтър, който удари приятелски рамото си в моето.
— Как пътувахте? — попитах аз и започнах да прелиствам менюто, макар да знаех, че в него няма да намеря нищо, което да задоволи настоящия ми глад.
— Ужасно, както винаги! Толкова по-добре е при нас, от другата страна на реката.
Усмихнах се на Мари, защото знаех, че тя завинаги ще остане вярна на Ню Джърси.
— Изглеждаш уморен, Диксън. Добре ли си? — тя се наведе през масата и докосна челото ми.
Обикновено аз срамежливо се отдръпвах от тези майчински нежности, но това беше Мари и бях свикнал с нейното отношение към мен като към малко дете.
— Дикс, наистина малко си блед. Всичко наред ли е? — подразни ме Хънтър и погледна към скута ми. — Всичко на мястото си ли е?
Аз извърнах погледа си и пренебрегнах неговата слабоумна забележка.
— Добре съм, Мари. Голяма лудница е в работата в момента.
— Да, доста луди има — каза невинно Ралф, докато си сипваше студен чай.
— Ралф! — прекъсна го Мари и го смъмри с поглед.
— Какво? — попита той и сви рамене.
Погледът й дискретно се насочи към мен и тя внимателно се опита да подскаже на мъжа си, че все пак един от тези луди е баща ми.
— Всичко е наред, Мари — настоях аз и махнах с ръка.
Не бях виждал баща си от деня, в който го приеха в болницата преди около четири месеца. Да виждам моя здрав, жизнен баща да вехне в черупката на предишното му аз, е гледка, която не мога да издържа. Може да ме наречете гадняр, но предпочитам да си спомням баща си щастлив и здрав, отколкото като натъпканото с лекарства зомби, на което приличаше в момента. Мари явно разбра какво си мисля и каза нежно:
— Видях баща ти миналата седмица. Изглежда по-добре.
По-добре? По-добре от кога? По-добре от развалината, на която й текат лиги и гледа в захлас, на каквато приличаше, когато го приеха. Не исках да го кажа на Мари, но в този сценарий „по-добрето“ щеше да настъпи, когато умре. Въпреки това й кимнах леко и се опитах да изглеждам спокоен, за да не я нараня.
— Чудесно, мислех да отида да го видя, но… ми беше много натоварено в работата — завърших аз неубедително.
Тя се усмихна и каза:
— Разбирам.
Аз преглътнах и предложих:
— Може ли да му предадеш поздрави от мен следващия път, когато го видиш?
— Разбира се. Знаеш ли, можеш да му се обадиш, мисля, че ще се зарадва — предложи тя меко.
— Да, може — отговорих аз, като въобще не го мислех.
Слава богу, сервитьорката прекъсна нашия странен разговор и сложи край на моя опит да се оправдая, че не съм ужасен син.
Беше още рано и затова решихме да се разходим до Сентрал парк. Докато Ралф и Мари си купуваха бретцели от една количка, Хънтър ме дръпна настрани и ме попита:
— Какво ти става?
— Искаш ли да бъдеш по-конкретен? — го попитах, докато разглеждах имейлите на телефона си.
— Не си огледал нито една девойка цяла вечер. Сервитьорката, която приличаше на фея, буквално ти поднасяше гърдите си на тепсия, а ти едва ги забеляза. Какво става, приятел?
Не можах да се въздържа и се засмях, защото Хънтър никога не спестява нищо.
— Първо ме наричаш мъжка проститутка — започнах аз и вдигнах пръст, а сега — прибавих втори пръст — се притесняваш за либидото ми. Хънтър, твоето хиперактивно въображение не спира да ме удивява. Май си сбъркал професията, чух че „Уолт Дисни“ си търсят хора — казах, докато се хилех.
— Шегувай се колкото искаш, но аз виждам, че си намислил нещо, така че изплюй камъчето.
Въздъхнах и прокарах пръсти през разчорлена си коса. Единственият начин да му затворя устата, е да му кажа истината.
— Срещнах една мацка в работата, всъщност срещнах две мацки — поправих се аз.
— Нали си спомняш, че твоето работно място не е бардак?
— Хм, много смешно! Срещнах първото момиче, казва се Мадисън, в петък вечер — обясних аз.
Бях неспособен да скрия чувството в гласа си.