Никога не пием в понеделник. Заради бащинските задължения на Финч и каратето на Хънтър понеделниците обикновено са забранени. Но когато Хънтър се обади и чу как безумно звучах след сесията с госпожица Харт, той свика спешна среща. Понеже моят ден не беше достатъчно объркан, затова свиках срещата в бар „Пони“, където работеше Мадисън. Да, явно съм мазохист.
— И как мина? — попита Хънтър и докато чакаше да пусна бомбата, отпи от бирата си.
— Ами… — започнах, но думите ми изчезнаха. — Финч, искаш ли да си запушиш ушите?
Финч си вдигна и двете ръце и поклати смело глава.
— Не, давай, не може да е толкова зле.
Само ако знаеше… Снижих гласа си и започнах, приятелите ми се наведоха напред и се приготвиха за разказа ми.
— Тя свърши… на бюрото… в кабинета ми. И аз я гледах. — Исусе, това прозвуча мръснишко.
Със сигурност не звучеше така, докато се случваше, но като го казах на глас, прозвуча като перверзно пийпшоу. Настъпи мъртвешка тишина. Погледнах към приятелите си и имах нужда да кажат нещо — каквото и да е, защото тази тишина ме убиваше.
— Момчета? — казах аз и чаках някой от тях да каже, че не съм толкова перверзен, колкото се чувствах.
Устата на Хънтър беше отворена, леко се усмихваше и знаех, че доста подробно визуализира картината, която им обрисувах.
— Финч? — обърнах се и видях, че е бял като тебешир.
— Тя е мастурбирала… върху… бюрото ти? — извика той малко по-високо, отколкото очакваше, и прекъсна тишината.
— Шшт! — прошепнах и му показах с ръка да говори по-тихо.
— Съжалявам! — извини се той и се намръщи. — Ама, Дикс, за бога, каква е тая жена? Кой ходи да мастурбира на бюрото на терапевта си?!
— Еми, както изглежда, Джулиет Харт го прави — каза Хънтър и се засмя.
— Диксън, Габриела е идвала в твоя кабинет. О, божичко, моята дъщеря е била в бардак! — извика Финч.
Аз изпъшках, защото нямаше как да контролирам силата на гласа му днес. Хънтър изцяло пренебрегна неговата мелодрама и ми намигна.
— Ти знаеше ли?
— Не, не знаех.
— И какво стана?
— Нищо, имахме си сесия…
— Чакай малко — прекъсна ме Хънтър и си махна косата от лицето. — Ама след това имахте сесия ли?
Кимнах трогателно, защото ситуацията беше толкова смешна, колкото звучеше.
— Ти си или най-умното, или най-глупавото копеле в целия свят.
Той се засмя и удари с ръка по масата.
— Определено е най-умният. Браво, Дикс! — каза Финч и кимна окуражително.
— Благодаря, Финч, ти наистина си добър приятел! — погледнах остро Хънтър.
— Ей, не ме мрази сега. Казах ти да я пренасочиш към друг лекар. Няма кого да обвиняваш освен себе си.
Въздъхнах, защото беше прав. Моят опит да се държа професионално, беше направо смешен. Сесията беше пълен провал и трябва да се срамувам от себе си за това, че позволих да се стигне дотам.
— Няма да се виждаш с нея през следващата седмица, нали? — недоверчиво попита Хънтър.
— Ами… — отговорих виновно и отпих от бирата.
— Ти нормален ли си? — извика Финч и се изправи от стола си. — Диксън, тази личност е мръсница, най-пачаврестата пачавра на планетата, която си мисли: „Аз съм курва, която мастурбира в кабинетите, в които са влизали и бебета“. Никога не трябва да я виждаш отново и трябва да си купиш ново бюро!
Не можех да сдържа смеха, който се надигаше в гърдите ми. Финч ставаше крайно забавен, когато се раздразни. Хънтър се присъедини и Финч прокара ръка по брадата си.
— Вие двамата сте извратени копелета!
Изведнъж се почувствах по-добре.
— Излизам да изпуша една цигара — казах аз и станах.
— Внимавай, докато излизаш, да не се блъснеш в някоя мастурбираща нимфоманка — духовито ме посъветва Хънтър и аз го ударих по рамото.
Докато минавах през пълния бар, се замислих за Джулиет и за пачите яйца, на които се насадих. Най-правилното и умно нещо, което трябваше да направя, е да кажа на госпожица Харт, че не мога повече да я лекувам.
Тази мисъл остави кисел вкус в устата ми. Майка ми беше ревностна католичка и в трудни моменти ми казваше да се моля на Господ. Според нея той щеше да ми даде някакъв магически отговор. Наистина имам нужда от малко отговори точно сега, Господи, така че, ако ме слушаш, не ме съди и ми дай знак. Моля те!