Натиснах я към стената и жадно я захапах, засмуках нейния цветен аромат с жадната си уста, докато тя викаше с одобрение. Страстното й скимтене ме пришпори още повече и аз простенах, долепен до гърлото й, захапвах я и я смуках.
Моят оргазъм беше толкова близо, че бълбукаше на повърхността, затова се наведох и започнах да галя подпухналия й клитор. Моите сръчни пръсти не спряха, докато тя не свърши със страстен гръмотевичен вик. Едно… две… три, свърших.
В момента, в който го извадих, спермата ми се разпростря по гърба й. Тя се отпусна на стената, нейните треперещи крака не можеха да я държат права, защото току-що я бях чукал като животно.
Изпълни ме чувство на срам и отвращение и си отворих устата да се извиня за това, че бях толкова брутален. Да, бях я предупредил, но всичко излезе извън контрол. В този момент тя ме изненада — обърна глава с присвити очи и като дишаше тежко, каза:
— Хайде да го направим отново!
ГЛАВА 7: ПРОСТО МЪЖ
Диксън
Събудих се на следващата сутрин и тялото ми ме мразеше за това, че бях заспал в някаква странна поза. Една част от мен беше просната на дивана, останалата беше на пода и осъзнах, че съм без панталони. Горните три копчета на ризата ми също липсваха, бяха станали жертва на любознателните пръсти на Джулиет. Спомени от снощи нахлуха във вече трезвата ми глава. Погледнах към скута си — чаталът ми лепнеше и акцентираше върху това какъв абсолютен идиот съм. След като тялото ми се предаде от прекалено изтощение след третия рунд, усетих Джулиет, която се покатери отгоре ми и ме изчука до степен, в която забравих собственото си име. След това съм почти сигурен, че припаднах лепкав и изтощен и така бях останал.
С едно полуотворено око видях, че е само седем часа. Докато събирах вещите си, се чудех къде е Джулиет. Малката дневна беше елегантно обзаведена и аз я разглеждах, като се наслаждавах на стилните мебели, защото вчера вечерта единственото нещо, на което можех да се радвам, беше дупето на Джулиет. Забелях, че панталоните ми са в средата на стаята, а мъхестото куче на Джулиет, свито на кълбо, ги използваше за легло. Изправих се и простенах. Чувствах преуморените си мускули като раздрани.
Изпъдих Марша, или Мейси, или както й беше името. Пъхнах измачканата си риза в панталоните и реших да намеря Джулиет, защото се чувствах глупаво да чакам тук. Не исках безцелно да се шляя из апартамента й и тръгнах по коридора, като се надявах в първата стая да я намеря. Погледнах едва-едва вътре, защото не исках да нахлувам в личното й пространство, което беше смешно, имайки предвид, че вчера без проблем го направих. След като видях, че не е там, реших да погледна в банята. И там я нямаше. Реших да се освежа, оправих разчорлената си коса и промих устата си с вода за уста, като се надявах да започна да приличам и мириша на получовек. Имаше още една врата надолу по коридора, но аз реших да изчакам в кухнята, тъй като сигурно Джулиет ме е чула, че се разхождам насам-натам.
Трийсет минути по-късно „дращех по стените“ и отчаяно се нуждаех от душ, няколко адвила и кафе. Но щеше да е грубо да си тръгна, без да видя Джулиет. След вчера най-малкото, което можех да направя, е да я изчакам, но след това ми хрумна друго. Тя явно не искаше да я чакам. Погледнах на плота, но не намерих бележка. Почувствах се като истински глупак, взех си захвърлената зад дивана вратовръзка, казах „чао“ на помияра и дръпнах вратата след мен. Голям съм тиквеник да чакам жена, която очевидно не иска да бъде намерена… Натиснах копчето на асансьора и пренебрегнах чувството, че Джулиет се беше чукала… точно като мъж, а аз при тези обстоятелства съм жената, която чака мъжа да се появи загадъчно отнякъде след тяхната досадна забивка и не може да проумее, че е било за една нощ.
Беше ми повече от неудобно, трябваше да се чувствам облекчен, но не бях. Шмугнах се в асансьора и наведох глава, за да скрия разрошения си вид, но по-скоро се чувствах засрамен. Това беше моята първа разходка със срама и трябва да ви уверя, че е последната. Без да гледам къде отивам, се блъснах в някого, но успях да го хвана, преди да падне на земята. Погледнах надолу и не знаех дали да благословя, или да прокълна иронията на живота — срещнах блестящите развеселени зелени очи на Мадисън.
— Трябва да спрем да връхлитаме един върху друг по този начин — усмихна се тя и сложи един кичур зад ухото си.
Изглеждаше влажна, задъхана и идеална. Тесните й шорти и късият й топ откриваха бяла като мляко кожа и за пореден път усетих, че я гледам като стар перверзник. Защо всеки път, като видех това момиче, ми се връзваше езика.