— Бих се радвала — каза Мадисън, като излязохме навън.
— Какво би се радвала? — попитах аз и присвих очите си от яркото слънце.
— Да има следващ път.
Сърцето ми неочаквано пропусна удар и не можах да спра усмивката, която пропълзя по устните ми. Някъде там в безумната джунгла на Ню Йорк тя изглеждаше толкова малка, толкава крехка и буквално трябваше да спра желанието да се протегна и да я предпазя от блъсканицата и суетата на града, който никога не спи. Не знам откъде се появи тази нужда да я защитя, но спрях моите луди мисли, защото не бяха здравословни за нито един от двама ни. Осъзнах, че Мадисън ме гледа, чака да направя коментар на нейното признание и бързо я извадих от неудобството.
— Аз също.
— Така ли? — изненадано попита тя.
Кимнах и се възхитих от начина, по който бузите й порозовяха. Стоях и се взирах в нея, тя също стоеше и се взираше в мен. Моментът беше идеален, но аз изведнъж осъзнах, че тя ме гледа, защото иска да спра да се държа като страхливец и да й поискам телефона. Потупах празните си джобове и осъзнах, че съм си забравил и телефона под дивана на Джулиет.
— Телефонът ми не е у мен.
Наведох се напред, престорих се, че гледам в потника й и попитах:
— Дали случайно няма да намериш още нещо вътре? Мадисън ме изненада, като ми го върна дръзко:
— Искаш да провериш ли?
Тя ми намигна, а аз едва не си глътнах езика.
— Какво предлагаш да направим? — Мадисън се усмихна и гледката беше невероятна. — Знаеш къде работя, какво ще кажеш да дойдеш довечера? Смяната ми започва в 19.00 часа — каза тя небрежно.
— Добре, мисля, че ще успея.
Мадисън се усмихна и след това дойде този неудобен момент. Нали знаете, когато двама души се привличат и не знаят дали да се прегърнат, или да се целунат, да се ръкуват или да си махнат за довиждане. Видях, че Мадисън също се чуди какво да направи, хапе си устната и ме гледа настоятелно, за да направя първата крачка. Фактът, че още усещам миризмата на Джулиет по мен, ме притеснява да я прегърна. Няма начин да я целуна по очевидни причини, а да се ръкуваме или да й махна, ми се струваше далечно и странно, все едно сме непознати. Като пълен слабоумник вдигнах юмрука си за „дай пет“ и видях, че Мадисън се обърка от жеста. Аз също го погледнах и проклех моята глупост, но след като го бях направил, нямах друг избор, освен да продължа, преди да заприличам на кръгъл идиот. Мадисън ме смая, като бавно извъртя вдигнатия ми юмрук, вдигна се на пръсти и ме целуна по бузата. В момента, в който нахлу в личното ми пространство, тялото ми реагира и започна да се дави във ваниления й аромат.
— Ще се видим по-късно, Диксън — каза тя и се дръпна по-бързо, отколкото исках.
Кимнах и пуснах юмрука си.
— Чао, Мадисън!
Наблюдавах как най-прекрасното момиче се отдалечава от мен и се надявах това да не е последният път, в който я виждам.
Някак си успях да не изгубя ключовете си. Като се прибрах, си взех дълъг душ и се хвърлих на леглото, без дори да се обличам.
Събуди ме шумно чукане по външната врата. Простенах и се опитах да прочистя мъглата от главата ми. Обърнах се надясно и видях, че часовникът до леглото ми показва 18,27 часа. След като стана ясно, че натрапникът няма да си тръгне и ударите станаха по-силни, аз се предадох, обух едни панталони, дори не си направих труда да си сложа тениска, защото, който и да беше на врата, очевидно няма да остане.
— Какво…? — извиках, докато отварях вратата и почти щях да падна по лице, като видях пред мен Джулиет.
Трябваха ми няколко секунди, за да запаля и четирите цилиндъра, но след малко попитах спокойно:
— Какво правиш тук?
Джулиет се ухили и ми показа портфейла и телефона ми, без да има нужда да обяснява каквото и да било. Фактът, че е отворила портфейла, за да намери адреса ми, ми се стори като нахлуване в моето лично пространство, но всъщност можех да съм малко по-благодарен за това, че е дошла до тук. Все пак това ми се струва една идея по-лично, по-близко в буквалния смисъл. Женски крак не е стъпвал в дома ми след Лили, но по начина, по който тази жена ме гледа, очевидно иска да промени тази тенденция.
— И така, ще ме поканиш ли вътре? Или ще ти правя свирка в коридора?
Ако слухът ми не беше перфектен, щях да си помисля, че нещо не я чух добре. Но знаех, че не се заблуждавам в намеренията й по начина, по който очите й слязоха надолу по тялото ми, спряха на ребрата ми и се съсредоточиха върху татуировката ми.
— Ние никога не сме така беззащитни, както тогава, когато обичаме — каза тя, четейки надписа, вдъхновен от Фройд и Лили. — Леле, доктор Матюс, не бих си помислила…