Току-що ми бяха направили свирката на живота ми в апартамента, който някога делях с любовта на живота си. Домът, в който си бях обещал да не влиза друга жена.
Чувствах ли се виновен? Не, за бога!
ГЛАВА 8: КАТО УРАГАН
Мадисън
— Мади, съжалявам да го кажа, но не мисля, че ще дойде — каза най-добрата ми приятелка Мери Митс, докато забърсваше девета маса.
— Няма как да го знаеш — спорех аз, а точните й думи прекъснаха моето взиране във входната врата. — Не се разбрахме за конкретен час. Може нещо да му е изникнало и в момента да идва насам. Имам предвид, че казах по някое време тази вечер — просто си намирах извинения защо Диксън не е тук.
— Ами технически е утре — каза Мери, като погледна часовника си.
— Не ми помагаш, Агънце — усмихнах се и я нарекох с прякора, който измислих, когато бяхме деца.
— Извинявай, но каква приятелка ще ти бъда, ако не се грижех за теб? Просто не искам да те виждам наранена.
Знаех, че има предвид Тим — моя преследвач, от когото ме спаси Диксън, когато за първи път се срещнахме.
— Знам, но Диксън е…
— Само да си посмяла да кажеш „различен“ — предупреди Мери и ме заплаши с пръст, а аз се усмихнах.
— Но, той е… — бързо я упрекнах и клекнах, за да избегна удар в лицето с подложка за чаша.
— Не, не е. Той е мъж, тоест гадняр — каза Мери, но аз не й обърнах внимание, защото тя е зла в момента, тъй като минаваше през тежка раздяла.
— Агънце; не всички мъже са прасета. Не беше длъжен да скочи и да ме спаси от Тим, но той го направи. Дори не се замисли дали да го направи. Ако това не свети като знак „не е прасе“ тогава не знам какъв трябва да е.
— О, хайде; стига! В момента говорят хормоните ти. Този мъж е проблем с главно „П“, да не говорим, че е два пъти по-възрастен от теб — прибави тя и върза огнената си коса на по-стегната опашка.
Не можах да се въздържа и се засмях, защото не беше два пъти по-възрастен. Мисля си, че е в началото на 30-те, но не възрастта е това, за което си мисля за него, по-скоро за сините му очи и разрошената шоколадова коса.
— Давам му още двайсет минути и ако не се появи, ще забравя, че въобще съм срещала доктор Диксън — обявих аз неубедително.
— Ха-ха-ха — Мери въобще не ми се върза. — Пак казвам, че говориш от името на хормоните си.
Аз я плеснах, след като тя ми се изплези, преди да отиде да занесе поръчката на маса дванайсет. В същото време аз продължих да забърсвам липсата на петна на осма маса с очи, вперени във вратата, защото знаех, че ще дойде всеки момент. Трябваше да дойде.
Двайсет минути дойдоха и си отидоха без следа от Диксън. Вече е 2,00 часа и аз заключвам бара. Нямам търпение да се прибера вкъщи и да забравя днешния ден. Все още не мога да повярвам, че ми върза тенекия. Знам, че нямахме среща, но все пак имахме някакви планове. Наистина си мислех, че е различен и има нещо там между нас. Знам, че и той го почувства, а по не добре скритите погледи разбрах, че по някакъв начин и аз го привличам.
От друга страна, изглеждаше, че се измъква от апартамента на някого тази сутрин и после искаше да си кажем чао с юмруци. Може би се вторачвам в нещата, защото, Господ знае, имам малък опит в това.
Никога всъщност не съм имала приятел, Тим не се брои. Виждахме се от месец и след две срещи разбрах, че няма да се получи. Но Тим беше на друго мнение и затова ми беше толкова ядосан вечерта, когато се срещнахме с Диксън. Той доста настояваше да му дам още един шанс. Когато казах „не“, той предположи, че „съм спряла да полагам усилия“, при положение че нашата връзка липсваше. Когато аз не много учтиво отказах, той влезе физически в пространството ми и тогава Диксън се появи на бял кон. Като прибавим и факта, че Тим по никакъв начин не ме привличаше, не знам всъщност дали някога щях да бъда готова да „полагам усилия“.