— Така че хайде да направиш услуга на света и да се разкараш? Иди да работиш някъде върху твоя гняв с малко пинсети и снимка на майка ти.
Този път момичето избухна в шумен смях и това прозвуча направо вълшебно.
— Върви по дяволите! — изръмжа неприятния младеж.
Той се оттегли обиден, след като осъзна, че това е битка, която ще загуби. И двамата гледахме как завива зад ъгъла и когато се уверих, че той няма да се върне, се обърнах към момичето пред мен. По време на моята тирада бях пропуснал да забележа, че тя е същинска лисичка. Беше млада — може би 23-годишна, по дяволите, беше много красива. Имаше големи зелени очи, които се допълваха от кестенява коса — изправена и дълга малко под раменете. Нейните пълни устни бяха най-прекрасното розово, което бях виждал, и когато крайчетата им се обърнаха нагоре в срамежлива усмивка, знаех, че се бях вторачил като ужасен старец. Бързо се окопитих, посочих ръцете й и я попитах:
— Добре ли си?
Тя хвана с малките си пръсти левия си бицепс — все едно се опитваше да скрие червените отпечатъци от пръсти, и каза:
— До-бре съм — заекна неубедително, но бързо се поправи. — Добре съм, благодаря, че ме спасихте!
— Няма проблем.
Бях хипнотизиран от начина, по който прехапваше долната си устна, защото нямаше начин да го прави нарочно. Тя не флиртуваше с мен, не искаше да ми свали панталоните и ако трябва да съм откровен, беше глътка свеж въздух. Тя просто беше сексапилно младо невинно момиче без никакви задни мисли и без очаквания накъде ще ни отведе нашата странна наелектризирана среща.
Бях забравил как изглежда невинният поглед, което ми се стори доста тъжно.
— Аз съм Мадисън — каза тя и протегна малката си ръка, която потъна в моята лапа, докато се ръкувахме.
— Диксън — отговорих и се усмихнах искрено.
— И така, често ли спасяваш девойки в беда?
— Какво да ти кажа, като хоби ми е — отговорих с вдигане на рамене и Мадисън се засмя.
— Добре, Диксън, благодаря отново за това, че ме спаси.
Аз кимнах и пуснах ръката й, като установих ужасено, че все още я държа.
— За мен е удоволствие. Сигурна ли си, че си добре? — попитах и успях да забележа, че тялото й леко потръпна.
— Честно, всичко е наред. Той повече лае, отколкото хапе.
Забелязах, че не продължи за това кой беше нападателят й.
Исках да кажа нещо, но за първи път готиният сладкодумен психиатър беше останал без думи. И причината за това беше, че имам чувството, че Мадисън щеше да прозре глупостите ми и да разбере колко се преструвам.
— Мади, навън ли си? — попита притеснен глас зад нас.
Двамата се обърнахме и аз изведнъж почувствах необходимостта да сграбча топките си и да ги защитя от червенокосата огнена буря, която тръгна към нас. Тя ме погледна свирепо, преди да се обърне към Мадисън.
— Добре ли си?
— Добре съм — каза Мадисън, усмихна ми се и ме посочи. — Това е Диксън.
Нейната приятелка ме погледна и без да го крие, ме огледа преценяващо.
— Къде отиде онзи ловец? — попита тя, като изцяло ме пренебрегна.
Усмихнах се самодоволно, харесах куража на това момиче.
Мадисън сложи един кичур зад ухото си и се намръщи.
— Тръгна си. Диксън ме спаси — разкри тя и ми се усмихна срамежливо.
Нейната приятелка пак ме погледна и този път не искаше да ме одере жив.
— В такъв случай ми е приятно да се запознаем, Диксън — каза тя и ми махна.
— На мен също — отговорих аз. — Нищо не съм направил. Просто бях в точното време на точното място.
Или на грешното място? Колкото повече гледах Мадисън, ставах все по-заинтригуван. Какво ми ставаше?
— Ами въпреки това благодаря, че се погрижихте за приятелката ми!
Аз й кимнах леко и учтиво и си помислих, че нейното покровителство към Мадисън ми напомняше на моето към Хънтър и Финч. Без съмнение Мадисън заслужава да я покровителстват. Не можех да откъсна очите си от нея и бях изненадан да видя, че тя отвръща на погледа ми. Нейната приятелка явно също беше забелязала как си разменяме погледи. Прочисти гърлото си с една октава по-високо, отколкото беше необходимо, за да разсее електричеството между нас.
— Ами, по-добре да влезем вътре, приятелите ни сигурно ни чакат — обясни тя и прекъсна моя ступор, който приличаше на транс.
„Диксън, не бъди глупак, кажи й нещо.“ Но какво да кажа? Толкова отдавна не съм говорил нормално с момиче, особено с момиче, с което съм имал желание да говоря. Бях забравил как се общува с противоположния пол — „по-бързо“ и „чукай ме по-грубо“ не се броят. Аз стоях ням и се усмихвах като мекотело.