Сетих се, че като бях дете и бях уплашен, правех единственото нещо, което можеше да накара чудовищата да си отидат. Пеех:
Това е детска песничка, която майка ми ми пееше, когато бях дете и всеки път тя успяваше да прогони кошмарите. Просто се надявах да помогне и на Мадисън. Тъкмо щях да започна втория куплет и чух как ключалката отвътре превъртя и тълпата въздъхна.
— Моля ви, не се скупчвайте пред вратата. Човекът вътре е много важен за мен и когато вляза, не искам да си мисли, че е част от някакво шоу — казах, като се надявах да стоплят и да се махнат.
Не останах достатъчно дълго, за да видя дали ще си тръгнат, или не, а бавно отворих вратата и се вгледах в тъмната стая. Трябваше ми малко време очите ми да свикнат с тъмнината, но когато се ориентирах, сърцето ми се скъса. Видях Мадисън, която беше прилепена до най-далечната стена, беше притиснала коленете към гърдите и беше боса. Тя се клатеше напред и назад, а лицето й беше притиснато до коленете и стенеше тихичко.
— Мадисън? — прошепнах и бутнах малко повече вратата.
Тя продължи да стене и извърна лицето си от мен. Единственият начин, по който мога да я измъкна от това почти кататонично състояние, беше да установя контакт с нея. Затова бавно пропълзях вътре и затворих вратата след мен. Нищо не виждах и затова използвах стенанията на Мадисън като лъч светлина.
— Мадисън, аз съм Диксън. Няма да те нараня. Тук съм, за да помогна. Ще се приближа, може ли?
Тя не отговори, но стенанията й намаляха. Бавно пропълзях към нея и й говорех нежно.
— Всичко ще бъде наред. Тук съм и няма да позволя на никого да те нарани.
Стигнах до нея и сложих ръка на коляното й. Кожата й беше леденостудена. Когато я докоснах, тя се сви назад, но нямаше къде да отиде, защото стената беше зад нея. Инстинктивно се отдръпнах и ръцете ми се отпуснаха.
— Мадисън, ти си в безопасност. Няма нужда да ходим никъде. Ще остана с теб тук, докато си готова да тръгнеш. Няма значение колко време ще продължи. Аз ще съм тук. Няма да те оставя, обещавам.
Реших да седна удобно и да си опъна краката напред. Светлината, която идваше от коридора, беше единствената светлина в стаята. И въпреки че беше слаба, успявах да видя прегърбеното тяло на Мадисън, което се беше извило напред и не искаше да се срещне лице в лице с реалния свят. Вижда се с просто око, че нещо ужасно се е случило на това прекрасно същество и имам чувството, че това нещо е гнусно и неописуемо предателство. От най-висока степен. Стиснах зъби при таза мисъл, защото имаше няколко неща само, които можеха да предизвикат такъв срив.
— Анджело, какво са ти направили? — прошепнах и прокарах ръка през лицето си, като се превих победен.
— Д-Диксън? — заекна Мадисън, а гласът й беше тих и пресипнал.
— Тук съм — отговорих и както бях седнал, се изправих малко.
— Съжалявам — извика тя. — Не знам как се озовах тук. Последното, което си спомням, е, че бях в тоалетната и след това всичко ми е мъгла. Толкова съжалявам.
— Шшш, няма за какво да съжаляваш. Ще се приближа, може ли?
— Да.
Пропълзях бавно и протегнах ръка, докато не й докоснах коляното. Издишах една въздишка на облекчение, след като усетих, че температурата й леко се е покачила.
— Ще плъзна ръката си под коленете ти и зад гърба ти — обясних аз, за да не я изплаша с някое внезапно движение.
— Мога да ходя — прошепна тя, но се съмнявах, че може.
— Нищо, позволи ми да бъда твоят рицар в блестящи доспехи и тази нощ — отговорих и се зарадвах, че тя прозвуча по-разбираемо.
— Ти вече си — тя ме изненада, като протегна ръка и погали бузата ми.
Движението й запали сърцето ми, но това щях да го мисля по-късно, защото исках да я изведа оттук. Тя охотно се наклони и се настани в тялото ми, като сгуши главата си на моите гърди и обви ръце около врата ми.