Бавно станах, хванах по-здраво тялото й и направих първата ни крачка към свободата. Насляпо уцелих дръжката на вратата, като се уверих, че съм хванал хубаво Мадисън. Отворих вратата, присвих очи и светлината ме заслепи. Очите ми се адаптираха за няколко секунди и тогава видях, че има няколко зяпачи отстрани, които грубо се кокореха. Слава богу, те се отдръпнаха, за да направят път. Мадисън се сви още повече в ръцете ми и скри лицето си във врата ми, защото се притесни от всички, които се взираха нея. Аз си проправих път, без да ме интересува дали ще ударя някого, и бързо тръгнах към асансьора. Влязох, натиснах копчето за моя етаж и той тръгна нагоре с тъпата си асансьорска музика. Лекото дишане на Мадисън беше единственото нещо, което се чуваше в кабината.
Погледнах отраженията ни в огледалната стена и крехката фигура на Мадисън направо ми късаше сърцето. Кабината спря, а аз стисках момичето като златно съкровище. То обви по-здраво ръце около врата ми и се сгуши, като въздъхна доволно.
Тръгнах към моята стая. Като влязох, се насочих към спалнята и запалих нощната лампа. С две движения отметнах завивките и нежно сложих Мадисън в леглото. Тя почувства мекото легло под нея, въздъхна, свали ръцете си от врата ми и се сви във възглавницата. Беше с роклята си, но след случилото се, нямаше начин да я събличам, затова само леко я завих. Тя заспа за секунди.
Станах и я гледах как спи. Беше ми жал, като гледах счупеното й изражение. Някога сияещата и уверена жена изглеждаше като съсипано, изплашено дете. Когато се уверих, че е заспала, развързах вратовръзката си, съблякох смокинга и си свалих обувките. Внимателно седнах на земята до нея, като се хванах за таблата на леглото. Ще остана тук и ще спазя обещанието си да я защитавам, докато не се почувства отново в безопасност.
ГЛАВА 32: ЗА МЕН СИ ИДЕАЛНА
Диксън
Събудих се и тялото ми крещеше от това, че е спало на пода. Не си спомням кога съм заспал, но си спомням, че Мадисън беше напълно спокойна, като съм се отнесъл. Погледнах си часовника и видях, че е малко след 6,00 часа и Мадисън я няма. Скочих прав, подозрителният ми мозък се опита да навакса и като обезумял се чудеше къде може да бъде. Тъкмо щях да тръгна към вратата и чух казанчето на тоалетната. Мадисън загаси лампата на излизане от банята и ми се усмихна, като ме видя да стоя по средата на стаята като някакъв беснеещ луд.
— Трябваше да използвам банята — обясни тя, докато дърпаше подгъва на моята тениска на Янките — надявам се, нямаш нищо против.
— Ни най-малко.
Тя се усмихна, свенливо се качи на леглото, пъхна се под завивките и ме остави да стоя и да се гледам като глупак.
— Сега се връщам — бързо казах и отидох към банята и затворих вратата.
Хванах с две ръце мивката и пуснах водата на чешмата, за да изглежда, че наистина има причина да съм вътре. Имах нужда от няколко минути да се събера. Минах през всички събития, случили се предишната вечер и знаех, че Мадисън може да не се чувства удобно да разкаже какво се случи, но аз трябваше поне да опитам да я подтикна да говори за това.
От отговора й за това, което беше предизвикало състоянието й, мисля, че не е ходила на терапия, за да се справи с чудовищата в килера й. Вместо това тя се криеше в тях… буквално. Измих си зъбите и лицето, реших, че стоях достатъчно дълго в банята и тихо затворих вратата на излизане.
Мадисън седеше в леглото, облегната на таблата, явно ме чакаше. Когато очите ни се срещнаха, тя отмести поглед и захапа устната си. Оставих й малко време да помисли, отидох до гардероба да си взема тениска и панталони. Махнах си ризата и облякох тениската си, сложих панталоните, без да се обръщам към нея. Отидох към леглото и застанах накрая му. Замълчах и чаках Мадисън да започне да говори.
— Съжалявам, Диксън! — каза тя след минута мълчание. — Толкова съжалявам, че те изложих!
Аз вдигнах ръка, за да я спра.
— Няма за какво да съжаляваш и със сигурност не си ме изложила. Толкова се притесних за теб — признах аз и тя си наведе очите. — Какво стана? — попитах и не помръднах от мястото си.
Мадисън вдигна рамене и се покри цялата със завивката.
— Аз ли направих нещо? — попитах и реших да играя с 20 въпроса, като се надявах един от тях да е верният.
— Не — извика тя и вдигна очи, за да срещне моите. — Не, нищо не си направил.
— Тогава какво се случи? — умолително я попитах.
Мадисън въздъхна, преди да признае:
— Говорих с Ребека и нещо, което тя каза, ме притесни — призна тя.
Но аз знаех, че това, което е казала Ребека, е било само спусъкът, който е активирал дълбоко вкоренения проблем.