— Нали знаеш, че не всичко, което излиза от устата на една жена, може да бъде най-невероятното нещо на света? — заявих аз и сложих ръце пред гърдите си.
Спрях да дишам и се надявах тя да не е споменала Джулиет.
— Знам, но то извика някои лоши спомени — най-накрая призна тя. — Очевидно не съм се справила с тях така, както си мислех. Нервният срив, сълзите и почти кататоничното състояние миналата нощ са неща, които не са ми се случвали от много време.
— Значи се е случвало и преди? — леко натиснах, но не се помръднах.
Начинът, по който избухна в апартамента ми, беше различен от състоянието, в което беше изпаднала вчера.
— Да — каза тя и се намръщи.
— Искаш ли да говорим за това?
Мадисън поклати глава категорично. Знаех, че ще реагира така, но тъй като подхванах темата, няма да я оставя така.
— Обещавам да не те подлагам на терапия. Искам само да помогна. Имаш нужда да поговориш за случилото се, Мадисън. То изяжда съществуването ти и преди няколко часа те управляваше.
— Не мога — извика тя, сви колене към тялото си и направи преграда между нас.
— Разбира се, че можеш. Знам, че можеш. Тази Мадисън, която познавам, може да оцелява, да се бори и мисля, че е време да пуснеш страха си.
Мадисън подсмръкна и устната й затрепери.
— Не мога… да ти кажа всичко. Не съм готова. Но искам поне да се опитам. Искам да съм честна с теб, защото си прав, че моето минало руши бъдещето ми.
— Добре, кажи ми колкото можеш. Първата стъпка винаги е най-трудна — казах и леко се усмихнах.
Мадисън пое дълбоко въздух и кимна.
— Татко ни изостави, когато бях на пет. Останахме тримата с майка ми и брат ми Дилан. Баща ми носеше парите в семейството и когато си тръгна, майка ми трябваше да работи на две места, за да ни издържа с брат ми. Тя никога не беше вкъщи, но това не беше по нейна вина. Правеше най-доброто, на което беше способна. Брат ми беше на девет и се изживяваше като мъжът в къщата. Когато мама беше на работа, Дилан се грижеше за мен. Гледах го с благоговение, той беше моят герой.
Миналото време, което използваше, рисуваше чувства, които в момента не изпитваше. Не казах нищо, за да може да продължи.
— Тялото ми започна да се развива доста рано и доста по-бързо от тези на приятелките ми. На десет години вече имах толкова големи цици като на деветокласничка. Мисля, че бях забравила, че брат ми беше четиринайсетгодишен тийнейджър с бушуващи хормони. Също така бях забравила и че има четиринайсетгодишни приятели с бушуващи хормони. Никога не съм се притеснявала в присъствието на Дилан и не съм се замисляла — спокойно се разхождах по хавлия пред него, след като си вземех душ. Пък и защо трябваше? Правех го от дете. Бях толкова наивна. Една нощ Дилан беше поканил приятелите си на купон в неговата стая, викаха и се смееха. Аз ги шпионирах и видях, че зяпаха в захлас блондинка с големи гърди в някакво порно списание. Не разбирах много защо са толкова ентусиазирани, но знаех, че ако Дилан ме хване, че ги наблюдавам, ще полудее. Бързо отидох в моята стая и се приготвих да си лягам. Тогава Дилан дойде да ме завие.
Тя спря и наведе погледа си, знаех че това, което ще ми каже, щеше да ми скъса сърцето.
— Носех любимата си нощница на Дисни, която ми беше два номера по-малка, но това не ме интересуваше. Обичах тази нощница, защото ме караше да се чувствам като принцеса и си фантазирах как един ден Чаровният принц ще дойде и ще ме вземе на ръце. Дилан ме зави и си спомням лицето му, върху което се четеше… възбуда — прошепна тя. Той се наведе над мен и го допря до гърдите ми. Не се замислих много за това, но когато се случи и следващата нощ и по-следващата, знаех че по някакъв начин докосването му е грешно.
Стиснах юмруците си и вътрешно броих до пет, за да не избухна. Мадисън продължи, потопена в миналото и кървавия си разказ.
— Това… продължи три години и аз го мразех. Винаги започваше по един и същи начин. Гасеше лампата, все едно тъмнината щеше да скрие вината му. Но тя не успя. Трябваше да кажа на мама, но аз… Господи! — разплака се тя и покри лицето си с ръце.
Не можех повече да стоя далече и отидох да я прегърна. Тя с желание се сгуши във врата ми, а студеното й тяло трепереше в ръцете ми. Не искам да я утешавам и да й кажа, че всичко ще бъде наред, защото знаех, че разказът й тепърва започва. Позволих й да поплаче и не я пресирах да продължи, защото това, което сподели, беше голяма крачка. Но тя се отдръпна от ръцете ми, изтри очите си и каза:
— Това не е всичко — прошепна и долната й устна се разтрепери.
— Няма нужда да ми казваш нещо, което не искаш — казах и отместих косата от лицето й.