— Не можете да останете тук, мистрес — прошепна ми то.
— Трябва — отвърнах му аз. — Обещах му.
Стрелците се посъветваха помежду си, след което вдигнаха рамене и ми пожелаха сбогом. После излязоха от горичката и бавно се отправиха към очакващите ги конници. Не след дълго графовете и хората им си тръгнаха. Докато те се отдалечаваха, аз се строполих на колене и трескаво започнах да трия потта, която беше избила по челото ми. Тялото ми се беше вцепенило от ужас, а главата ми категорично отказваше да се обърне към зловещата сцена, която ме очакваше. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта. И така, аз легнах на земята, свивайки се като малко дете в леглото си, и се опитах да овладея дишането си. Гората продължаваше да тъне в тишина. След малко дойдох на себе си, изправих се и се приближих до обезглавения труп на Гавестън. Лицето му вече сивееше, а кръвта, която се беше изляла от раните му, засъхваше. Преместих главата му внимателно, стараейки се да избягвам погледа на полуотворените му очи. Кожата му беше леденостудена. Наложи се да си припомня, че душата му отдавна е отлетяла при Бога. Точно така; това бяха просто едни тленни останки, за които трябваше да се погрижа по най-достойния възможен начин. Изведнъж ме обзе решителност. Да, дадох си кураж аз, бруталността на Ланкастър не можеше да ме пречупи.
И така, аз излязох на пътя и скоро се натъкнах на четирима яки обущари, понесли стоката си към Уорик, които откликнаха на молбите ми за помощ срещу една сребърна монета. Мъжете спряха каруцата си, извадиха от нея една стълба и ме последваха в гората. Бог да ги благослови! Без да задават много въпроси, те положиха трупа и увитата му в един чувал глава върху стълбата и ги натовариха на каруцата си. После ме закараха до замъка, но стражите отказаха да ме пуснат вътре. Не след дълго Уорик излезе на портите, облечен в полуброня и стиснал в ръката си един бокал с вино. Графът дори не погледна към зловещия товар в каруцата.
— Не можете да останете тук, мистрес Матилда — заяви той. — И в никакъв случай не можете да внесете този труп в замъка. Въпросът е приключен.
След тези думи Уорик ми обърна гръб и се прибра в крепостта си. Аз се разкрещях след него, ругаейки го и призовавайки го да се смили над мъртвия в името на Бога и на възлюбената Му Майка, но напразно.
— Няма какво повече да сторим, мистрес — прошепна единият от обущарите. — Най-добре да върнем тялото там, откъдето го взехме.
Въпреки протестите ми, те обърнаха каруцата. Тъкмо се канехме да поемем обратно по пътя, по който Гавестън беше стигнал до лобното си място, когато някой извика името ми. На ъгъла на уличката стоеше брат Александър, облечен в черно-бялото си расо. Зад него беше спряла някаква каруца, в която се бяха натоварили още неколцина доминиканци. Свещеникът тръгна към мен с усмивка на лицето.
— Мистрес Матилда, мистрес Матилда!
След като ми помогна да сляза от каруцата на обущарите, той задържа ръцете ми в своите. После устните му зашепнаха заупокойна молитва.
— Мистрес Матилда, виждам, че сте докарали трупа на милорд Гавестън — посочи той към каруцата. — С това задълженията ви към него се изчерпват. Оттук поемаме ние.
Съгласих се. Какво друго можех да сторя? И така, брат Александър повика братята си и те преместиха останките на Гавестън в своята каруца. После свещеникът ме благослови и си тръгна. Аз останах на пътя и изпроводих каруцата с поглед.
Брат Александър удържа на думата си. Доминиканците, Бог да ги благослови, занесли тленните останки на Гавестън в обителта си в Оксфорд, измили ги и ги балсамирали, а после ги помазали, пришили главата към тялото с помощта на сребърен конец и поставили трупа в открит ковчег. Ако не ме лъже паметта, изминаха цели две години, преди кралят да се съгласи тялото на любимеца му да бъде погребано.
Десета глава
Той се държа като истински глупак!
Аз се върнах в замъка Уорик, но стражите отново не ме пуснаха да вляза. Слава Богу, един любезен шамбелан се съгласи да се качи в стаята ми над залата, да събере вещите ми и да ми ги донесе. Човекът явно ме беше съжалил, така че освен нещата ми ми свали и един вързоп с храна и един мях с вино. Благодарих му сърдечно и се отправих към града. Извадих златните и сребърните монети, които бях скрила в един таен джоб, пришит за колана ми, и си наех хубава стая в една голяма кръчма. После отидох на пазара и си купих малко нови дрехи, тъй като имах чувството, че старите ми одежди са безвъзвратно омърсени от събитията, на които бях станала свидетелка. След това се върнах в стаята си, измих се, намазах тялото си с благовония и се облякох в новата си премяна. Намотах старите си парцали на кълбо, отидох при просякинята, която стоеше на ъгъла, и ги пъхнах в ръцете й. Останах в кръчмата три дни, отдавайки се на пълна почивка. Междувременно бях платила на съдържателя и го бях помолила да ме уведомява кой отсяда при него и накъде се е запътил. На четвъртия ден в кръчмата пристигнаха неколцина търговци на вълна, отправили се към Йорк, които бяха така любезни да ме приемат в компанията си.