Стигнахме до Йорк три дни по-късно и аз веднага се упътих към францисканската обител. Игуменът ме приветства сърдечно, но побърза да ме уведоми, че и кралят и кралицата са се преместили в много по-голямото абатство „Света Мария“. Мастър Бертран Дьо Монтегю също се бил отбил в манастира, но после бил заминал по някакви свои дела. Преди това писарят на кралицата отправил към игумена някакви много странни искания, но добрият францисканец все пак му угодил, надявайки се, че по този начин загадъчните убийства, извършени в обителта му, най-сетне ще получат своето разрешение. Бог да благослови добрите братя. Те ме приветстваха в манастира си като своя сестра, предоставяйки ми най-удобната си стая и поднасяйки ми най-отбрани храни и напитки. На следващата сутрин Дьо Монтегю се върна.
Двамата се срещнахме в същата розова градина, където бяхме заварили Ланъркост и останалите аквили да се смеят, преди да им съобщим новината за клането в пущинака. Имах чувството, че оттогава е минала цяла вечност. В градината беше тихо, а наоколо се носеше пленителният аромат на лято. Промяната беше доста приятна на фона на мрачния замък Скарбъро, зловещата горичка на хълма Блаклоу, подгизналия от кръв труп на Гавестън и някога красивата му глава, която се беше търкулнала в шубраците като парче свинско върху тезгяха на някой месар. Споделих с Бертран всичките си страхове, които гнетяха душата ми и тормозеха сънищата ми. Любимият ми, приседнал на покритата с трева седалка до мен, ме изслуша, сякаш беше мой изповедник. След като приключих, той сподели, че кралят бил много разстроен заради смъртта на своя фаворит, но въпреки това се въздържал да тръгне срещу убийците му. Хората намирали това за много странно и слуховете се носели из въздуха като перушина из кокошарник.
— Един Бог знае как стоят нещата, Матилда — каза ми той, — но може би смъртта на Гавестън все пак е донесла някакво облекчение на краля.
После Дьо Монтегю премина към въпросите, които го бях помолила да проучи при завръщането си в Йорк. Онова, което ми каза, само затвърди подозренията ми. Любимият ми беше посетил манастирската библиотека и — за огромна изненада на игумена — беше облякъл едно „сламено чучело“, както го нарече, в човешки дрехи и го беше занесъл в усамотената камбанария, обитаваната от призраци. Описанието на последвалите събития накара Дьо Монтегю да избухне в смях. В този момент — в унисон с думите му — големите камбани забиха вечерня. Дьо Монтегю ги изчака да замлъкнат.
— Усещам, че ти вече знаеш истината, Матилда. Няма ли да ми я кажеш?
— Имай търпение, любими — погалих го по бузата аз. — Скоро ще ти кажа всичко. Нека първо изчакаме злините, извършени в мрака, да излязат на светло. Междувременно е по-добре да запазим мълчание. Така и ти, и кралицата ще бъдете в безопасност. Смъртта на Гавестън не доведе до нищо съществено, освен че изясни позициите на фигурите върху шахматната дъска. Играта обаче още не е приключила. Сега ще настъпи затишие — промърморих аз, — а после небето пак ще притъмнее. Междувременно аз ще последвам съвета на господарката си: video atque taceo — ще си държа устата затворена, а очите си — отворени на четири.
Бертран продължи да ме разпитва още известно време и дори ме накара да повторя разказа си за страховитите събития, развили се на Блаклоу Хил. Любимият ми вероятно искаше да прогони злите духове от душата ми, като едновременно с това се опитваше да научи повече подробности за Гавестън и за избиването на братята му тамплиери в Дяволската дупка.
— Но не това е коренът на злото, нали, Матилда? — попита той.
— Прав си, не е — отговорих му аз. — В основата на всичко стои злостният заговор, замислен в Шотландия. Тримата Бомон, дано Бог се смили над тях, правилно подозираха, че зад гърба им се готви някаква мерзост, но погрешно си мислеха, че тя засяга владенията им отвъд северната граница и че Едуард е постигнал някакво тайно споразумение с Брус, по силата на което кралят е щял признае претенциите на шотландския бунтовник. Това изобщо не е така. Престъплението, което е планирал Гавестън, е много по-коварно.