Озъл видя, че разговаряме оживено, и се приближи към нас. Останалите вече внасяха мъртъвците в къщата, покривайки ги с плащовете си и струпвайки отгоре им камъни, за да предпазят телата им от дивите животни.
— Сигурно и вие се питате същото, което се питаме и всички ние — обикновено засмяното лице на Озъл беше помръкнало, проницателните му очи горяха със студен блясък, а нервният тик на дясната му буза недвусмислено подсказваше, че кипи от ярост. — Как се случи това, Дьо Монтегю? Единствените, които знаехме, че другарите ни ще бъдат тук, бяхме ти, аз и Естивет.
— И аз — намесих се, — макар че Дьо Монтегю ми каза едва преди два дни. Можеш да го попиташ.
— Така е — промърмори Дьо Монтегю, а после махна на останалите и ни поведе по склона на котловината.
Когато се изкачихме догоре, аз се взрях в пейзажа, осеян с прещип, пирен, къпини, блата и някоя и друга горичка.
— Кой насочи събратята ви към това място? — попитах.
— Някои от тях бяха местни — отвърна ми Дьо Монтегю.
— Как се казваха? — продължих с въпросите аз.
— Морсби, Торп, Рипънхейл, Ланъркост и Истърбъри.
— Ланъркост ли? — учудих се аз.
— Да, Джон Ланъркост — потвърди Дьо Монтегю. — Защо?
— Да не би да е роднина на онзи Ланъркост от „Аквиле Петри“?
— Златните момчета на Гавестън ли? — Дьо Монтегю ме изгледа учудено, а после се намръщи. — Да, Ланъркост беше опитен боец и освен това беше родом от този край. Нищо чудно да е имал някаква връзка с някой от хората на фаворита. Да, да — той примигна срещу вятъра — Нашият човек отсядаше в една таванска стаичка близо до Улицата на касапите в Йорк и осигуряваше подслон и на други — Йорк е чудесно място за укриване. Какво всъщност искаш да кажеш, Матилда? Че Ланъркост е казал мястото на срещата ни на сродника си, който го е подшушнал на Гавестън, който пък го е издал на Александър от Лисабон и неговите нокталии, така ли?
— В никакъв случай! — възразих аз. — Мощта на тамплиерите в Англия беше сразена, а ценностите им — заграбени. При това положение, не виждам каква полза биха имали кралят или пък Гавестън от предателството на и без това изтерзаните тамплиери.
В този момент нещо ме накара да погледна към дърветата, между които се виеше пътят към Йорк. Сред гъсталака проблесна стомана.
— Jesu Miserere!28 — възкликнах аз, извръщайки очи към небето, и дръпнах Дьо Монтегю за ръкава.
Когато отново погледнах към горичката, там вече не се забелязваше нищо. И все пак…
— Какво има? — хвана ме за ръката Дьо Монтегю.
Вместо отговор аз тръгнах надолу по склона, търсейки прикритието на падината, а Дьо Монтегю ме последва. Внезапното ни отдалечаване привлече вниманието на Озъл и той побърза да ни настигне.
— Какво стана? — настоя Дьо Монтегю.
— Зад онези дървета имаше въоръжени мъже — отвърнах аз, след като прецених, че сме се отдалечили достатъчно от ръба на котловината.
— Невъзможно — поклати глава Озъл.
— И защо? — троснах му се аз. — Не съм луда, Озъл! Не съм и някоя плашлива девойка с развинтено въображение, на която й се привиждат опасности навсякъде. Знам какво видях. Кой друг би могъл да се крие тук, в пустошта?
— Матилда има зорко око — въпреки всичките си съмнения Дьо Монтегю очевидно ми беше повярвал. — Пък и е логично. Нокталиите сигурно са знаели, че ще дойдем тук, така че са се оттеглили и са зачакали появата ни. Така са постъпили и с другарите ни вчера вечерта. После някой съгледвач им е дал знак и те са се впуснали в атака — убедено каза Дьо Монтегю и посочи към ръба на падината. — Можем да се върнем горе и да се огледаме, но така те ще разберат, че сме ги забелязали. Най-добре да се омитаме оттук.
— Могат ли да ни нападнат в котловината? — попитах аз.
— Не — Дьо Монтегю затегна катарамата на колана си. — Твърде много сме, въоръжени сме, пък и сме в бойна готовност. Очевидно се надяват, че ще минем по същия път и на връщане, и са ни подготвили засада.
Припомних си нокталиите: отряд наемни убийци, въоръжени до зъби; най-долна измет, събрана от кол и въже. С тях винаги се движеше глутница бойни кучета — огромни мастифи със страховити челюсти и зъби, яки вратове и нашийници с остри шипове. Вихрена орда от Каинови синове.
— Да предупредим и останалите — посочи Дьо Монтегю към дъното на падината. — Най-добре ще е да се върнем по различни пътища. Щом стигнем до някое населено място, нокталиите ще се оттеглят — едва ли ще искат някой да стане свидетел на кървавото им дело.