И така, Дьо Монтегю събра другарите си и след като отклони протестите им, заяви, че единственият ни шанс в момента е не битката, ами бързото отстъпление. Планът беше да се разделим на групи и да се опитаме да се присъединим към някой керван пътуващи търговци или пък да стигнем до някое от най-близките селца. Щяхме да се срещнем отново в Йорк. Тамплиерите бързо се съгласиха. Естивет каза една кратка благословия и всички се качихме на конете си сред шума от подрънкващи сбруи, проскърцващи кожи и свободно плъзгащи се в ножниците си оръжия. Естивет измърмори още една благословия, а Озъл прокле нокталиите, пожелавайки им демоните да разкъсат душите им и да ги пратят в Ада, където да се пържат цяла вечност, цвърчейки като бекон. Остроумната му забележка предизвика няколко усмивки. После си стиснахме ръцете, взехме си сбогом и насочихме конете си към ръба на котловината. Щом се изкачихме на възвишението, се пръснахме и препуснахме в отчаян, лудешки галоп.
И така, аз, Дьо Монтегю и Озъл изхвръкнахме от Дяволската дупка, оставяйки след себе си само облак прах. Студеният вятър бръснеше лицето ми, всичко пред погледа ми се сливаше, а до слуха ми достигаше единствено тропотът на конски копита. Предчувствието за надвиснала опасност не ме напускаше. Кръвта бучеше в ушите ми, а гърлото ми така се беше свило, че едва си поемах дъх. Стиснах здраво юздите и започнах да се моля всичко да се нареди. Да, аз бях придворна дама на кралицата, но въпреки това сега бясно препусках през пустошта — сурова като душите на преследвачите ни. Независимо, че бяхме само на няколко мили от кралския двор, тези убийци като нищо можеха да ми прережат гърлото. След известно време обаче се успокоих и тъкмо се зачудих дали не съм сбъркала, когато чух зад гърба си гръмовния лай на ловни кучета — адски звук, смразяващ кръвта. Ние забавихме ход, изкачихме се на едно възвишение и се обърнахме назад. С голямо усилие успях да потисна ужасения си вик — моментът никак не беше подходящ за прояви на слабост. Под нас обаче се разгръщаше кошмарна сцена. Из огрения от слънцето пирен се стрелкаха множество сенки, от близките горички излизаха още и още, но най-страшното от всичко беше, че с всяка група преследвачи тичаше и по един огромен тъмен силует — бойните кучета на нокталиите. Сърцето ми се сви от ужас. Четирима конници и един от зверовете явно си бяха набелязали групичката ни и вече летяха към нас. Дьо Монтегю се беше вцепенил и просто се взираше в тях, покрил устата си с ръка — изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне. Озъл обаче запази самообладание, приведе се в седлото си, присви очи и цъкна с език.
— Нашите коне — той потупа дребното си конче по шията — не са бързи като техните, но са по-издръжливи. Ако не бяха кучетата, тези конници никога нямаше да ни хванат. Мастифите обаче ще ни настигнат, ще подплашат конете ни и ще ги нахапят по краката. Така ще ни свалят на земята. В Ирландия много пъти съм ставал свидетел на подобни сцени — тамошните водачи на кланове често прибягват до тази тактика. Все едно — каза Озъл, сграбчи юздите и завъртя коня си. — В случая имаме само един изход.
И така, тримата продължихме стремглавия си галоп. Лаят на мастифите зад нас се усилваше, а една дълга и страховита сянка почти ни застигна. Тогава Озъл ни поведе по някаква леко издигаща се пътека. От лявата й страна имаше блато, а отдясно растеше бодлив прещип. Пътеката беше малко встрани от пътя ни, но Ирландеца уверено ни водеше напред. Накрая покрай нас се извисиха две стръмни скали, покрити с лишеи, и не след дълго той дръпна юздите на коня си. После слезе от гърба му и ни даде знак да последваме примера му. Накара ни да заредим арбалетите си. След като изпълнихме заръката му, той взе оръжията от ръцете ни и ни направи знак да се отдръпнем. Коленичи на земята, постави нашите арбалети от двете си страни, а своя насочи към тесния проход между скалите. Действаше хладнокръвно като брабантски наемник29. Кучешкият лай се усили още повече и заглуши тропота на конете. В този момент един от мастифите изскочи измежду скалите, обвит в облак от прах. Ушите му се вееха, грамадната му паст зееше, а якото му черно туловище изглеждаше колкото страховито, толкова и красиво. Кучето беше обучено да преследва коне, така че изобщо не обърна внимание на коленичилия Озъл, ами продължи да тича. Ирландеца изстреля островърхата стрела и тя полетя към мастифа, но, за беда, го уцели в муцуната. Това само раздразни псето и то продължи напред още по-настървено. Озъл вдигна втория арбалет. Точно в този момент кучето скочи към него и стрелата се заби в гърлото му. Въпреки това мастифът се хвърли върху Ирландеца и двамата се заизвиваха в смъртоносна хватка сред облак прах и пръски кръв. Страховитото ръмжене на кучето се смеси с бойните викове на Ирландеца и после всичко свърши. Песът се свлече на земята, а Озъл остана да лежи по очи. Опитах се да извикам, но гърлото ми беше пресъхнало. В този момент Ирландеца вдигна омазаното си с кръв лице от земята и се ухили, а след това се изправи и отупа дрехите си от праха.