Оставихме конете си в конюшнята на „Пътят към Дамаск“ — голяма кръчма, даваща подслон на поклонниците, които минаваха през града. Отпред имаше широк двор, застлан с калдъръм, а отстрани — красиви цветни градини. Таванът в салона беше висок, а по пода — вместо обичайната суха тръстика — имаше жълто-черни плочи във формата на ромбове, които блестяха от чистота. В дъното на помещението се простираше дълъг дъбов тезгях, който беше така излъскан, че отразяваше светлината от маслените лампи и восъчните свещи. Покрай една от стените бяха наредени множество бъчви и ведра, изработени от ясен, леска и желязо. Пушената шунка, която висеше от широките тавански греди, изпълваше помещението с апетитна миризма. Настанихме се в една ниша с изглед към градината. Подобни детайли винаги са се запечатвали в паметта ми. Сред клиентите на заведението имаше еснафи, заможни пътници и поклонници. Съдържателят носеше касторена шапка и чиста платнена престилка, а на гърдите му бяха кръстосани две безупречно чисти бели кърпи. На яките му китки бяха преметнати още две, за да пази ръцете си винаги чисти. Поръчката ни дойде бързо — три чаши с ейл, три гледжосани купи със супа от месо и зеленчуци, три топли самуна бял хляб, увити в ленена кърпа, и едно малко гърненце с масло. Поднесоха ни и розова вода, в която да си изплакнем ръцете преди хранене. Озъл набързо благослови храната. Понечих да заговоря, за да разчупя напрегнатото мълчание, но Ирландеца ме изпревари. Той явно още не се беше отърсил от спомена за битката — очите му бяха разширени и мрачни, а лицето му — пребледняло.
— Езикът… — прошепна. — Колко е мъничък, а пък какви поразии може да свърши. Езикът — продължи той, вдигайки роговата си лъжица — всъщност е цяла вселена. Той може да отрови цялото тяло. Може да се подпали от огньовете на Ада и да изпепели цялата земя…
Забелязах, че очите на Озъл се взират в нещо над рамото ми. Обърнах се. Към масата ни се приближи някакъв мъж с ниско нахлупена качулка, но после отмина. Нахранихме се в мълчание. Когато свършихме, Озъл стана, кимна ми, потупа Дьо Монтегю по рамото и излезе.
— Какво става? — попитах.
Дьо Монтегю ми направи знак да замълча и аз се озърнах наоколо. Мъжът с качулката отново се беше приближил към нас, така че го разгледах по-внимателно. Непознатият беше облечен в тъмнозелени дрехи, а на краката си носеше ниски кожени ботуши. Чертите му едва се различаваха под ниско нахлупената му качулка. Внезапно мъжът се втренчи в нас — лицето му беше изпито и бледо, а покрай очите му имаше тъмни кръгове.
— Приятелят ви тръгна ли си? — попита той изпод качулката си. — Да не би да отиде да търси Давидовия ключ31?
— Не, приятелю — отвърна му Дьо Монтегю и вдигна чашата си с ейл за наздравица. — Няма нужда от ключ. Соломоновият храм32 вече го няма.
Мъжът с качулката се сепна.
— Как така го няма? — шепотът му стана дрезгав.
— Унищожиха го — кратко отговори Дьо Монтегю. — В пустошта.
— В такъв случай, приятелю, аз ще си вървя — мъжът с качулката вдигна ръка за поздрав, а после бързо прекоси салона на кръчмата и излезе навън.
— Кой беше този? — попитах.
— Роджър Фърнивъл — отвърна Дьо Монтегю. — Престъпник, човек извън закона, свещеник, лишен от духовния си сан. Трябваше да ни чака тук, когато дойдем с другарите си от Шотландия, но сега… — той сви рамене.
— А странните думи на Озъл? Какво искаше да каже той с тези приказки за езика?
— Някой ни е издал, Матилда, макар че може и да не го е направил нарочно. Озъл иска да разпитаме Джефри Ланъркост.
32
Смята се, че първата квартира на тамплиерите в Йерусалим е била построена върху руините от Соломоновия храм, откъдето идва и името им — тамплиери, т.е. храмовници. В случая „Соломоновият храм“ е парола за „тамплиери“. — Б.ред.