Той взе ръкавиците си и тръгна да става от масата.
— Бертран — сграбчих го за ръката аз, — какво е направил Озъл на пътеката?
— Думите на Озъл са „сребро, очистено от пръст в горнило — прошепна Дьо Монтегю, — седем пъти претопено“33. Ирландеца се закле да отмъсти на Александър от Лисабон.
— Кажи ми какво е направил на пътеката — настоях аз.
— Обезглавил е кучето и четиримата му господари и е наредил главите им на пътеката между скалите — Дьо Монтегю замълча и ме изгледа със съжаление. — Това е келтски обичай — промърмори той. — После е отрязал гениталиите им и ги е напъхал в устите им. Така Александър от Лисабон ще разбере, че битката ни е lutte a l’outrance, тоест че ще се води до смърт…
Втора глава
В Англия нямаше безопасно място за Гавестън.
Животът в кралския двор изобилстваше от цветове, вариращи от най-светлите тонове на сребристото и златното до най-мрачните нюанси на черното. Пъстри знамена, символи на бляскаво величие, се вееха гордо под яркосиньото небе. Масите, покрити с истинска дамаска, се огъваха под тежестта на украсени със скъпоценни камъни подноси и бокали, препълнени с апетитни ястия, сочни плодове и разкошни вина от Бордо и долината на Рейн. По стените висяха пищни гоблени, а подовете бяха настлани с изящни плочки. Из приказно обзаведените вътрешни помещения преминаваха тържествено всякакви височайши особи, натъкмени в златотъкани премени. Из дворовете се разхождаха бойни коне във великолепни сбруи, а в близката арена за турнири, покрита с кехлибареножълт пясък, се тълпяха рицари в бляскави доспехи. Свиреха тромпети и рогове. Биеха камбани. Свещеници в богати одежди коленичеха пред високите олтари на дворцовите параклиси. Светлината, струяща през цветните стъкла на прозорците, обагряше църквите във всички цветове на дъгата. Из въздуха се носеше аромат на тамян. Хоровете припяваха химни. Писарите седяха из канцелариите, облицовани с дъбова ламперия, и скрибуцаха с пачите си пера, или пък подпечатваха писмата, които вече бяха написали, с пурпурен восък. Навън беше пълно с бронирани рицари и тежковъоръжени войници, готови да изпълнят волята на краля. Разбира се, дворцовият живот си имаше и други страни. Из пущинаците, мърлявите улички, задимените кръчми и гъмжащите от плъхове тавански помещения често се извършваха страховити убийства. Злодеи с нахлупени качулки и спуснати забрала се вмъкваха в стаите на жертвите си с извадени ками или пък опънати гароти34. На трапезите се поднасяха отровени вина и развалено месо. Високите ешафоди по площадите се превиваха под тежестта на обесените, а отрязаните глави, набучени по градските порти, заливаха улиците с порой от кръв. Самият въздух беше пропит от измяна и коварство, кръвожадност и предателство, притворство и високомерие. Бях виждала какво ли не и то не само из разните потънали в паяжини тавански стаички, под чиито врати пропълзяваха какви ли не гадини. Злото се беше настанило и на къде-къде по-изискани места.
Именно този контраст ми натежа и когато се върнахме от пущинака във францисканския манастир, ухаещ на билковите настойки, с които добрите братя лъскаха каменните подове. Първата ми работа беше да си поговоря с шамбелана Будон, който високомерно ме осведоми, че кралицата се е оттеглила на съвещание с краля и неговите съветници, тоест — с Гавестън. След като го разпитах по-подробно, разбрах, че аквилите са се събрали в розовата градина на игумена и празнуват завръщането на Джефри Ланъркост от Шотландия. Един послушник ни заведе дотам. Градината беше райско място с отлично поддържани цветни и билкови лехи, свежи полянки и покрити със зеленина беседки и алеи. В центъра на всичко това беше оформен кръг от бял камък, около който бяха подредени няколко пейки, отрупани с възглавници, и още толкова седалки, покрити с мека трева. Наблизо имаше фонтан, изваян във формата на Иесеевото дърво35, който изливаше струите си в корито от сив камък, пълно със златни рибки. Именно там бяха насядали петимата аквили. С тях беше и брат Стивън Дънивед. Момчетата на Гавестън си бъбреха и се смееха, а доминиканецът подръпваше струните на виолата си, вещо имитирайки изкуството на менестрелите. Компанията се допълваше от дяволските изчадия Бомон — нечестивата троица, въплъщение на злото! О, да, в онези ранни месеци на 1312 година ми предстоеше доста добре да опозная Анри, брат му Луи и сестра им Изабела, станала по-известна като лейди Вески след брака си с някакъв злочест благородник. Бомон бяха деца на Европа — във вените им течеше английска, френска, испанска и сицилианска кръв, а според слуховете — и адска. Когато им изнасяше, Бомон можеха да се преструват на очарователни, любезни, благородни и дори храбри. В действителност обаче и тримата бяха невероятни лицемери и всеки миг можеха да ти забият нож в гърба. За пари и земи бяха готови на всичко.
35
Обичаен елемент в Средновековното изкуство. Изобразява се като разклонен свещник и представлява родословието на Иисус — потомък на Иесей през сина му — цар Давид. — Б.пр.